Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 132

— Кажи за какво става дума, Робърт. С радост ще ти помогна.

Той я огледа внимателно, сякаш никога не я беше виждал.

„Бях твърде смела.“

— Разбира се, ако това е, което искаш.

— Да. Вярвам, че и ти го искаш. — Той посегна към ръката й, но не посмя да я стисне. Милисънт отговори на жеста му.

— Винаги съм искала да ти помагам.

Робърт погледна безпомощно сплетените им ръце, сякаш не знаеше какво трябва да направи. Покашля се и отговори:

— Ти ми помагаш. Винаги си го правила. Грижеше се за къщата, а след смъртта на татко пое управлението на цялото имение. — Той се изсмя горчиво. — Възпита Прюдънс, съвсем сама. Не съм глупак и знам, че татко изобщо не ти е помогнал в грижите за момичето.

Милисънт не беше научена да се оплаква. Никой не го беше грижа за страданията на старите моми.

— Не беше чак толкова… трудно.

Робърт не се хвана на лъжата й.

— Татко беше ужасен човек.

Двамата се наведоха и се загледаха право пред себе си, замислени за човека, който беше превърнал живота им в ад. Баща им беше тиран. Бивш офицер, наследил титлата само защото братята му бяха станали жертва на нещастия. Не беше подготвен за отговорността, богатството и привилегиите, които му донесе новото положение, но познаваше дълга си към семейство Макензи. Ожени се за майка им, момиче от обедняло аристократично семейство, и изпълняваше редовно брачните си задължения. Жена му изкара шест бременности и умря при раждането на Прюдънс. Тогава Милисънт проля горчиви сълзи, защото майката беше единственият човек, които пазеше децата от жестокостта на баща им. Разбира се, той изтълкува сълзите й като слабост и й наложи строго наказание.

— Как преживя всичките тези години сама с него? — попита глухо Робърт.

Откровеността му я смути.

— Не искам да се оплаквам. Той ни е баща и трябва да го почитаме.

— Ти си му дъщеря и той е бил длъжен да се погрижи за теб. За всички нас. Вместо това ни налагаше с камшика.

Милисънт изохка шокирано. Робърт беше произнесъл на глас онова, което тя само се осмеляваше да мисли. И в същото време й позволяваше да покаже съчувствието, което досега беше потискала, за да щади гордостта му.

— Татко никога не е удрял нито мен, нито Прю. Бастунът му се стоварваше само върху теб. Ужасно съжалявам, че не можах да го спра.

— О, не си права. Той удряше и теб. Безмилостно и непрекъснато. Правеше го с думи и аз ужасно съжалявам, че не намерих начин да го спра.

— Знам, знам…

Когато Робърт замина, продаден на армията като обикновен войник, а не като син на аристократ, само споменът за майка й даде сили на Милисънт да застане между баща си и Прюдънс. Обикновено имаше успех. Баща й не изливаше злобата си върху малкото момиче, а само върху нея.

Прюдънс, бедното дете, не знаеше нищо за това. Но Милисънт не съжаляваше за жертвата си, защото Прюдънс беше невинна и жизнена, пълната противоположност на сестра си. Прюдънс щеше да бъде блестяща дебютантка. Да танцува, да флиртува, да се омъжи и да роди деца. Тя щеше да има всичко онова, за което Милисънт не смееше дори да мечтае. Заради това си струваше да се жертва.