Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 130

— Прекрасно е — отговори искрено Кларис. — А довечера ще изглежда невероятно.

Милисънт кимна.

— Много съм доволна от въздействието. Много. — Тя погледна Кларис и посочи малката маса, отрупана с документи.

— Вие се появихте точно навреме. С удоволствие бих поседнала, но трябва да остана тук и да внеса малко ред в хаоса. Искате ли да поръчам чай?

Кларис разбра, че може да й помогне, и се отпусна.

— Седнете и си починете, аз ще уредя всичко. — Щракна с пръсти и икономът се обърна към нея. — Вашата господарка има нужда от чай и нещо за хапване. Донесете две чаши! — Проследи със задоволство как икономът повика също с щракване на пръсти един лакей и двамата веднага се втурнаха към изхода. Отпусна с в едно кресло и попита: — Имате ли минутка време за мен и моето глупаво любопитство?

— За вас? Но разбира се! Какво искате да знаете?

Кларис погледна сестрата на Робърт и неволно се смути. Не знаеше как да започне. „Как мислите, дали брат ви Робърт ме обича?“ Ама че глупост! По-добре да започне отдалеч.

— Никога не съм била домакиня на бал. Радвате ли се на тази роля?

Милисънт я погледна стъписаш.

— Да се радвам? Със сигурност не. Това е истинско мъчение. От първия гост до последния танц.

— Но сигурно сте се забавлявали добре на баловете досега?

Милисънт събра документите от масичката.

— Не, не съм. Боя се, че светските забавления са само товар за мен. — Тя вдигна ръка. — Знам, вие мислите, че би трябвало да се забавлявам, както правите вие. Но вие сте красива…

Кларис се засмя невярващо.

— Изобщо не съм красива. Твърде дребна съм, краката и ръцете ми са къси и слаби. — Тя протегна крак, за да докаже думите си. — Кожата ми е изгоряла от слънцето и не мога да направя нищо срещу това, защото непрекъснато пътувам. Ушите ми стърчат като отворени вратички на карета, затова спускам косата си върху тях и я забождам на тила. Обаче никой не забелязва недостатъците ми, защото не му давам шанс.

Слугите донесоха чая. Милисънт наля две чаши, добави захар и сметана и подаде едната на Кларис. Отпи жадно голяма глътка и нервно остави чашата си на масичката.

— Какво имате предвид, Ваше височество?

— Когато отивам на бал, си напомням, че съм принцеса, и се държа така, сякаш съм домакинята. Влизам в залата със съзнанието, че съм длъжна да направя всичко по силите си, за да се чувстват гостите ми добре. Представям ги един на друг и търся у всеки нещо, за което мога да му направя комплимент. — Кларис й намигна съзаклятнически. — Говоря с всяка вдовица, която влезе в залата. Вдовиците са най-веселите гости на бала и аз се забавлявам с тях от сърце. Когато направя това, всички са щастливи и ме смятат за най-красивата жена на света.

— Но аз не съм принцеса — възрази жално Милисънт.

— Вие сте домакинята — отговори твърдо Кларис.

— Да, вярно е.

Милисънт замислено плъзна длан по избелялата си рокля.

Кларис пое дълбоко въздух.

— Не съм дошла при вас, за да ви досаждам с подробности около красотата си. — Тя се засмя, за да покаже, че това е само шега.

— О! — Милисънт съсредоточи цялото си внимание върху нея. — Какво мога да направя за вас?