Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 129

— Постави ги пред всяко огледало и използвай само най-хубавите восъчни свещи.

— Веднага, милейди. — Претоварен с излъскани сребърни канделабри, лакеят се отдалечи, препъвайки се. Не можеше да се поклони с този товар, но Кларис, която го наблюдаваше, беше убедена, че е трябвало поне да се опита.

— Ще наредите цветята в тежките вази, за да не може никой да ги преобърне — обърна се Милисънт към главния градинар. — И внимавайте да не пръскате вода по излъскания под!

Мъжът приглади косата си назад.

— Разбира се, милейди, точно това възнамерявах да направя.

Кларис не хареса и неговото поведение. Градинарят беше стар човек и сигурно работеше отдавна в служба на семейството. Отнасяше се с Милисънт като с дете.

Милисънт не реагира на дързостта му, а махна на иконома.

— Лорд Хепбърн нареди шампанското да се подава непрекъснато и преди всичко чашата на полковник Оугли да е винаги пълна. Надявам се, че вашите хора ще се справят с тази задача?

— Естествено, милейди. — Икономът изпухтя презрително. — Да не мислите, че ще позволя героят от Иберийския полуостров да стои с празна чаша?

— Ако го допуснете, ще бъда крайно недоволна, а вие ще си заминете с първата карета за Лондон.

Икономът цъкна възмутено с език, сякаш някакво малко домашно кученце беше захапало панталона му. Приказките в балната зала заглъхнаха и слугите се спогледаха страхливо.

Кларис също беше слисана. Никога не беше виждала Милисънт да налага авторитета си. Вероятно се случваше за първи път. Но сега ставаше въпрос за нещо важно и Милисънт държеше да каже желанията си съвсем ясно и слугите да ги изпълнят.

Тя се изправи като свещ и изгледа ледено иконома. После плъзна поглед по наобиколилите ги слуги.

— Искам всички да работите както трябва и ще бъда крайно недоволна, ако се случи нещо, което да помрачи доброто настроение на бала. Все едно какво. Разбрахме ли се?

— Да, милейди! — отговориха в хор слугите. Повечето гласове звучаха тихо и несигурно. Мъжете се поклониха, жените направиха реверанс.

Милисънт отново устреми пронизващ поглед към иконома, който стоеше обиден пред нея, скован като статуя.

— Да не би да желаете още сега да се качите в пощенската карета за Лондон? — попита ясно и високо тя.

Мъжът сведе почтително глава и направи кратък поклон.

— Лично ще следя за всичко, милейди, и ви уверявам, че балът ще мине много добре.

— Надявам се. — Милисънт се усмихна с ледено задоволство.

Кларис се почувства излишна. Сега не беше време да търси съвета на Милисънт.

Ала приятелката й вече я беше видяла и се усмихна зарадвано.

— Принцесо Кларис, колко се радвам да ви видя! — Посочи балната зала и попита почти страхливо: — Какво ще кажете?

Стените сияеха в злато, колоните бяха боядисани, за да изглеждат като черен мрамор. Големите вази наистина бяха от черен мрамор и помощниците на градинаря тъкмо ги пълнеха с червени и бели цветя. Между колоните висяха позлатени огледала, пред които Норвал тъкмо поставяше свещници. Когато запалеха свещите, балната зала щеше да заблести в светлината на хиляди трепкащи пламъчета.