Читать «Еманципирана магия» онлайн - страница 8

— Не е необходимо да казваш такива неща — строго каза майка й.

— Но татко казва, че тя винаги си пъха…

— Ескарина!

— Но той каза…

— Аз казах…

— Да, но той наистина каза, че тя…

Ковачът посегна и я шляпна. Не беше много силно, но той моментално съжали. Момчетата опитваха опакото на ръката му и даже от време на време здравината на колана му, винаги когато си го заслужеха. Проблемът с дъщеря му, обаче, беше не обикновеното непослушание, а вбесяващият начин, по който тя неумолимо следваше нишката на спора дълго след като би трябвало да се е укротила. Това винаги го объркваше.

Тя избухна в сълзи. Смит се изправи, ядосан и засрамен от самия себе си, и се измъкна в работилницата.

Чу се силно пукване, после нещо се сгромоляса на земята.

Намериха го неподвижен на пода. По-късно той винаги щеше да твърди, че си е ударил главата в прага на вратата. Което беше странно, тъй като не беше висок човек и винаги преди това му беше оставало много място до тавана, но Смит беше сигурен, че каквото и да се е случило, то нямаше нищо общо с неясното движение, дошло от най-тъмния ъгъл на ковачницата.

Някакси този ден беше ознаменуван със събития. Той се превърна в ден на изпочупените грънци, точно през него всички се настъпваха един друг по краката и бяха станали свадливи. Майката на Еск изпусна една кана, която бе принадлежала чак на баба й и цяла щайга ябълки в зимника се оказа, че са се сплули. Пещта в ковачницата се заинати и отказа да тегли. Джеймс, най-големият син, се подхлъзна върху натрупания лед на пътя и си удари ръката. Бялата котка, или може би някой от потомството й, тъй като котките водеха отделен, сложен живот в плевнята до работилницата, взе, че се качи на комина в кухнята и отказа да слезе оттам. Даже небето ги притисна като стар матрак и въздухът стана душен, въпреки снега.

Въздухът бучеше като гръмотевична буря от изтънелите нерви, от скуката и лошото настроение.

— Така! Това е! Стига толкова! — извика майката на Еск. — Сърн, ти, Гулта и Еск може да идете и да видите как е Баба и… къде е Еск?

Двете най-малки момчета погледнаха изпод масата, където вяло и без особен ентусиазъм се биеха.

— Излезе в градината — каза Гулта. — Пак.

— Иди и я доведи тогава, и тръгвайте.

— Ама, то е студено!

— И пак ще завали сняг!

— Само на една миля е и пътят е разчистен, пък и кой нямаше търпение да излезе навън, когато заваля първият сняг? Хайде, махайте се, и да не сте се върнали преди да ви се е оправило настроението.

Намериха Еск седнала в чатала на голямото ябълково дърво. Момчетата не го обичаха много. Причината беше следната: така беше покрито с имел, че даже посред зима изглеждаше зелено, плодовете му бяха малки и за една нощ от разкъсващо червата кисели ставаха захарно сплути, и макар че на пръв поглед изглеждаше лесно за катерене, имаше навика да си чупи клоните и да подхлъзва краката в най-неподходящи моменти. Сърн веднъж даже се закле, че някакъв клон се е огънал само и само, за да го изтърси на земята. Но то допускаше до себе си Еск, която имаше навика да отива и да сяда в него, когато беше ядосана, или й писнеше, или когато просто искаше да остане сама със себе си, и момчетата усещаха, че правото на всеки брат леко да тормози сестра си свършваше в подножието на дървото. И така, те я замериха със снежна топка. Не улучиха.