Читать «Еманципирана магия» онлайн - страница 28

Когато призори се събуди отново, свещта отдавна беше изгоряла, а Еск продължаваше да спи лекия, непробуден сън на Заемателя.

И когато изведе козите на ливадката им, тя се вгледа напрегнато в небето.

Дойде пладне и постепенно светлината се изцеди от още един ден. Тя безцелно измерваше с крачки пода на кухнята. От време на време изпадаше в яростни пристъпи на къщовност; невероятно стари налепи бяха безцеремонно изчегъртани от пукнатините в плочките, а задната стена на камината беше изтъркана от зимните сажди и намазана с боя до дупка. Едно гнездо мишки зад кухненския бюфет учтиво, но твърдо бяха изхвърлени в навеса за козите.

Мръкна се.

Светлината на Свят Диск беше стара, бавна и тежка. От прага на къщата си Баба наблюдаваше как тя се изцежда от планините и тече в златни реки през гората. Тук-там завиряваше вдлъбнатините, докато не избледнееше и не изчезнеше.

Вещицата барабанеше нервно с пръсти по рамката на вратата и си тананикаше тихо горчива, къса мелодийка.

Зазори се, а къщата беше празна с изключение на тялото на Еск — тихо и неподвижно върху леглото.

Но докато златната светлина течеше бавно през Диска, също както първия свеж прилив по калните мочурища, орелът кръжеше все по-високо в купола на небето и пореше въздуха с бавен и мощен замах.

Целият свят се простираше под Еск — всички континенти, всички острови, всички реки и особено — огромният пръстен на Океана на Ръба.

Тук, горе, нямаше нищо друго, нито дори звук.

Еск ликуваше от усещането и насилваше уморените си мускули да се напрегнат повече. Но нещо не беше наред. Мислите й сякаш се разбягваха, вън от контрола й, и изчезваха. Болка, опиянение и изтощение се вливаха в съзнанието й, но сякаш едновременно с това други неща се изливаха. Спомените се стопяваха с вятъра. В мига, в който успееше да се закачи за някоя мисъл, тя се изпаряваше, безследно.

Губеше части от себе си, но не можеше да си спомни какво губи. Паникьоса се, заравяйки се обратно в нещата, в които беше сигурна…

Аз съм Еск и откраднах тялото на един орел и усещането на вятъра в крилата, глада, търсенето на безнебие долу…

Опита отново. Аз съм Еск и търся пътеката на вятъра, болката в мускулите, режещият въздух, студът му…

Аз съм Еск, високо над въздушно — влажното — мокро — бяло, над всичко, небето е тънко…

Аз съм, аз съм.

Баба беше в градината, сред кошерите, а ранният утринен вятър развяваше полите й. Тя вървеше от кошер на кошер и потропваше по капаците им. После тя застана с протегнати напред ръце сред гъсталака от пореч и маточина, които беше насадила около тях и изпя нещо толкова високо, че никой нормален човек не би могъл да го чуе.

Но от кошерите се надигна бучене, а след това въздухът внезапно се изпълни от тежките фигури на търтеите с огромни очи и дълбоки гласове. Те закръжиха над главата й, като прибавиха собственото си басово жужене към монотонното й пеене.

После изчезнаха и се зареяха в увеличаващата се светлина над сечището, и се понесоха над дърветата.