Читать «Преобразяване» онлайн - страница 210

После, обзета от майчински чувства, измъкна Ход навън, та и той да види гледката; Ход зяпна, потри зачервения си нос и побърза да се върне на топло при огнището. Въпреки че духаше леден вятър, Фаун поседя в краката на Даг през следващия половин час, докато мястото, където двете реки се сливаха, изчезна в далечината. На местата, където не се налагаше да гребат и се пускаха по течението, Уит загръщаше Бери с плаща си, за да се топлят.

„Много се радвам, че взехме Уит“, мислеше си Даг. Пожела на момчето успех в ухажването, защото бе сигурен, че Фаун ще посрещне Бери с отворени обятия. „Ще е и моя сестра, колкото и да е неочаквано!“ Когато тръгнеш да търсиш нещо, реши той, най-важното е не да откриеш онова, което търсиш, а да намериш онова, за което дори не си помислял.

„Не го забравяй, патрулен.“

Годината наближаваше края си и тъмните утрини и ранните залези съвсем намалиха светлите часове. На сутринта, след като подминаха мястото, където реките се сливаха, започнаха да прехвърчат снежинки и капитан Бери се възползва от тримата си лоцмани Езерняци. Благодарение на тях нямаше повече нужда от светлина, каза си Фаун. Пет дни и пет нощи се носиха без спиране по течението и почти преполовиха пътя до Греймаут.

И ето че един следобед вятърът обърна откъм юг и въздухът стана по-топъл. По залез Бери се съгласи да спрат и обяви почивка. След като дни наред бе приготвяла набързо храната на екипажа и всички се хранеха на крак, Фаун се зае да сготви хубава вечеря, така че да седнат на масата, дори Бо — но се погрижи неговата храна да е съвсем мека, дори кашава.

Нахраниха се с апетит, но бяха неестествено мълчаливи. Фаун преглътна последния пържен картоф, огледа сериозните им лица и заяви:

— Така не може. Увесили сте носове като хор жаби, които си нямат езеро. Трябва да направим нещо, за да живнем. Какво ще кажете да потренираме стрелба с лък? Всички обичате. А и тази вечер няма вятър.

Хоторн и Ход се зарадваха, но Уит прокара ръка по лицето си и отказа.

— Не, вече не е забавно, както преди.

Очите на Даг се затваряха от умора след обилната вечеря, но щом чу тези думи, той изправи рамене. Погледна Уит, но не каза нищо.

Фаун погледна съпруга си, след това започна да разпитва.

— Защо?

Уит сви рамене, направи гримаса, помълча и най-сетне обясни:

— Странно е да стреляш на шега, след като си убил човек.

— Големия Дръм ли? — попита Бери. — Уит, всички се радваме, че го прониза.

— Не говоря за него — махна с ръка Уит. — Освен това не аз убих Големия Дръм. Нали после един му отряза главата. Говоря за другия. За първия.

— Кой първи? — попита предпазливо Фаун.

— Предишната вечер, в пещерата. Едни бяха хукнали навън. Нали затова Даг беше разположил отпред лодкари. Бях толкова уплашен и развълнуван, че едва виждах, но… първата ми стрела, най-първата ми стрела, попадна в окото на бандита. Убих го на място.

Фаун ахна, а Хоторн възкликна:

— Леле!

Уит отново махна с ръка.

— Не ме притесни тази работа с окото. Е, малко, но просто не… — Той си пое дъх и опита отново: — Стана прекалено лесно.