Читать «Преобразяване» онлайн - страница 205

Фаун подозираше, че животните — спокойни, топли и със съвсем близки същности — помагат на Даг да заличи спомена и мислите за онова, което се случваше сред дърветата и в пещерата. Ако му бе останал някакъв обхват на усета за същност, сигурно щеше да се заслони и да остане съвсем сам сред тишината. Е, в момента бяха обградени от тишина, но пък самотата не бе толкова добра.

Уит остана при конете, за да ги огледа. Бери също спря, за да погали един от кротките, но изви глава, щом чу приглушен писък. Може и да бяха далече от пещерата, но се чуваше какво става. Тя отстъпи от коня и застана неподвижно, загледана към склона и гората, сериозна, висока, съвсем сама. При следващия вик потръпна. Приличаше на трепетлика, самотна и обречена.

Уит я наблюдаваше уплашено, след това се обърна към Фаун и разпери ръце в неизречен въпрос. Фаун му кимна окуражаващо. Той преглътна, пристъпи към Бери и без да каже и дума, я прегърна. Не се опитваше да я ухажва, просто искаше да я утеши в трудния момент. „Ще се сгуши в топлината му, докато болката премине.“ Бери отпусна глава на рамото му, стиснала здраво очи. Русата й глава стърчеше малко над неговата тъмна — Уит си бе типичен представител на семейство Блуфийлд, — но сега, след като бе свела брадичка, изглеждаха еднакво високи.

Уит я държа в прегръдката си дълго, докато тя не престана да трепери, след това я отведе да седне на един пън до каменистия поток. Прегърна я и двамата загледаха как конете пасат.

— Патрулните винаги ли спъват конете си? — обърна се Фаун към Даг. В момента не можеше да говори за нищо друго. — Все се чудя как тези неща успяват да им попречат да избягат.

Той започна да обяснява, за да избегне всякакви други неприятни теми.

— Понякога. Понеже ако конят на патрулния излезе от обхвата на усета му за същност, ще му се наложи да го гони като някой… фермер. Букаите всъщност не забавят много коня, просто той се паникьосва. Предполагам, че са свикнали да се хранят тук и не се отдалечават много.

— Като че ли са се грижили добре за тях. Колко ли са откраднати от лодки и колко ли са били на бандитите? Сигурно Уейн и другите лодкари ще си ги разделят.

— Да, вече сигурно са стигнали до делбата — отвърна Даг, пъхна ножа и калъфката му под ризата си, за да не се виждат, и отново отпусна глава назад.

След малко дойдоха Ремо и Бар, и двамата много сериозни.

Даг отвори очи.

— Приключиха ли с бесенето?

— Още не — отвърна Ремо. — Ние обаче приключихме с Крейн. Радвам се, че не се наложи да го режем.

Бар се намръщи.

— Че кой би искал нож от костите на Крейн?

— Лодкарите изкопаха трап — продължи Ремо. — Него го хвърлиха пръв.

— Не е много дълбок — каза Бар, — но сигурно отгоре ще натрупат речни камъни. Някои от лодкарите искаха да накарат бандитите сами да го изкопаят, но накрая решиха, че ще е по-трудно да ги опазят, отколкото да се заемат сами.

— Един от гребците имал роднини в отвлечена от бандитите лодка — продължи Ремо, — изчезнала преди месец, месец и нещо. Едва сега разбра какво им се е случило. Уейн му позволи лично да пререже гърлото на Големия Дръм. И на Малкия, въпреки че той вече беше мъртъв. Ще ги вържат на колове пред пещерата, за да служат като предупреждение.