Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 52

— И ти си я… успокоявал?

— Да, а освен това се опитвах да я убедя да се храни. Ако е разстроена или нервна, не може да се храни. Така че се притеснявах до какво може да й доведе това.

— Смяташ, че тя страда от — как беше думата — анер — нещо си, че нарочно се уморява от глад.

— Болестта с анорексия. Да, може би. Не знам. Казах й, че ще говоря с леля Лусинда и ще накарам останалите да не се заяждат с нея, ако обещае да се храни. Тя ме прегърна и целуна. Джеси влезе и всичко отиде по дяволите.

— За първи път ли те целуна Роана?

— Да, като изключим леките целувки по бузата.

— Значи между двамата няма някаква романтична връзка?

— Не — отсече Уеб.

— Чух, че тя си падала по теб. Сладко младо момиче като нея — е, доста мъже щяха да се съблазнят.

— Откакто родителите й починаха, тя е доста привързана към мен. И това за никого не е тайна.

— Джеси ревнуваше ли от Роана?

— Не, доколкото знам. Нямаше основание да ревнува.

— Въпреки че се разбираш толкова добре с Роана? Както подочух, вие двамата с Джеси изобщо не сте се спогаждали напоследък. Може би с ревнувала точно от това.

— Подочул си доста неща, Були — отърва уморено Уеб. — Джеси не ревнуваше. Просто гърмеше и трещеше, когато го не ставаше на нейното. Беше побесняла от яд, че сутринта отидох в Нашвил и когато видя Роана да ме целува, това просто й послужи за извинение да се развихри.

— Разправията с била доста сериозна, нали?

— Да, хвърлих една чаша и я счупих.

— Удари ли Джеси?

— Не.

— Удрял ли си я някога?

— Не. — Замълча и поклати глава — Наплясках я по дупето веднъж, когато бе на шестнайсет, ако това се смята за бой.

Були едва сдържа усмивката си. Сега не бе време да се смее, но отупването на праха от задните части на Джеси бе нещо, което би му се искало да види. Доста хлапета в днешно време — и момчета, и момичета — щяха само да спечелят от подобна обработка. Тогава Уеб сигурно с бил едва на седемнайсет, но той винаги с бил по-зрял за годините си.

— Какво стана после?

— Джеси ставаше все по-неконтролируема. Махнах се, преди нещата да загрубеят.

— Кога напусна къщата?

— По дяволите, не знам точно. Към осем, осем и половина.

— Върна ли се същата вечер?

— Не.

— Къде отиде?

— Покарах малко наоколо, към Флоренция.

— Видя ли те някой, когото познаваш, така че да може да го потвърди?

— Не знам.

— Какво правеше? Просто караше по пътищата ли?

— Известно време — да. После отидох в „Уафъл Хът“ на магистралата Джаксън.

— По кое време стигна там?

— Може би към десет часа.

— В колко часа си тръгна?

— Някъде след два. Не исках да се прибирам, преди да съм се успокоил достатъчно.

— Значи си бил там около четири часа? Предполагам, че сервитьорката ще си те спомня, пали?

Уеб не му отвърна. Смяташе го за доста вероятно, тъй като тя се бе опитала няколко пъти да завърже разговор, но той не бе в настроение да си бъбри с когото и да било. Були щеше да го провери, сервитьорката щеше да свидетелства за посещението му и с това щеше да се приключи. Но върху кого тогава Були щеше да прехвърли подозренията си? Върху Роана?

— Можеш да си вървиш вкъщи — обади се Були след минута. — Предполагам, не е нужно да ти напомням, че трябва да се навърташ наоколо. Да не напускаш града по работа или нещо подобно.