Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 147

— Откъде го имаш, Ротанов? — И тя с трепереща ръка посочи камъка.

— Подарък. Нали ти казах, че нашите колесници летят до далечни звезди, на една от тях прекрасна принцеса ми подари този талисман.

— Престани да разговаряш с мен като с глупачка и остави шегите настрана. Сериозно те питам!

— Е, щом е сериозно, при една от експедициите срещнах ренитите. Така наричаха себе си тези пришълци от далечното минало, победили времето и жестоко наказани от него заради своето прекалено високо самочувствие. — Той нежно погали широките му светли страни и се усмихна, като си спомни лицето на ренитката, в чиято диадема някога блестеше този камък. — Наричаха я Велда. Тя ми го подари. От ренитите останаха само развалините на далечни планети и споменът…

— Знаеш ли поне какво представлява?

— Вече ти казах — талисман. Талисман, който носи щастие.

— Не е талисман, Ротанов, а ключ за Хронара.

— Ключ… — Изведнъж осъзна казаното от нея. — Ти знаеш какво е Хронар?!

— Как да не знам! Нали бях негова пазителка цели… Впрочем не е важно. Значи ти познаваш моя народ… Колко е странно. Понякога ми се струва, че времето има своя душа и разум. Не току-тъй много народи са му издигнали храмове. Понякога в бъдещето могат да се отгатнат кълновете на далечното минало. Кой можеше да си помисли, че точно ти познаваш ренитите? Че точно на теб ще направят този подарък?… Разкажи ми по-подробно за вашата експедиция — помоли го тя. — Как се случи? Кога?

И той й разправи за Реана, за своя скок през времето, за жената, която го наричаше кратко и напевно Ролано…

— Преди да долетя тук на Ена, посетих Реана още веднъж и не открих никого там. А в стаята, в която някога живях, на масата намерих този камък. Това е. Сега е твой ред, кажи ми всичко, което знаеш за Хронар.

— Много е дълга тази история, Ротанов. Дълга и тъжна.

— Веднъж вече имах възможност да изслушам една дълга и тъжна история, свързана с Хронара. Вероятно дълбоко в структурата на времето се крият неща, които човек няма право да променя.

Тя мълчеше, сякаш обмисляше чутото, а може би събираше смелост и Ротанов не я подканяше да бърза.

— Мисля, че се досещам за коя експедиция ми разказа. Нашата се проведе значително по-късно. Във всяка експедиция, за да се избегнат случайностите, необмислените постъпки и злоупотребите, винаги назначаваха жена. Може би защото жените имат по-изострено чувство за отговорност за всичко живо, а използуването на Хронара всякога е свързано с опасност за различните форми на живот. Без съгласието на пазителката никой не можеше да се възползува от Хронара. Той можеше да бъде включен само с такъв ключ, и то в присъствието на онази, чиито биотокове са закодирани в структурата на този кристал. Аз унищожих своя кристал. Нямах друг изход. — Тя замълча. Той също мълчеше, знаеше, че има минути, когато един нетактичен въпрос може да причини на човек силна болка.

Вълните една след друга се разбиваха в камъните. Струваше му се, че в техния ритъм се криеше същото това време, същото това огромно махало, отмерващо миналото и бъдещето, грешките и заблужденията, пътищата и пътечките, което независимо от всичко водеше напрел към бъдещето…