Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 146

— Не разбирам откъде идват тогава тези мълнии?

— Не са мълнии, а електрическите оръдия на остров Рин.

Стори му се, че не е чул добре. Съвсем неправдоподобен изглеждаше целият този фойерверк от яростни електрически изпразвания, насочени срещу бушуващото пусто море.

Ротанов вече не се съмняваше — пред тях наистина имаше земя и течението ги носеше право към зоната на изпразванията. Кипящата от нестихващите удари на мълниите ивица вода вече беше съвсем близо. Девойката му извика нещо, но непрекъснатият тътен заглуши гласа й. Изведнъж се възцари странна, невероятна тишина. След грохота на гръмотевиците, плисъкът на вълните и свистенето на вятъра му се струваха като шепот.

— Интервалът е половин час. Докато натрупат енергия, трябва бързо да се промъкнем през защитната зона, може би ще имаме късмет…

Тя се мъчеше да му помага колкото можеше, но и двамата бяха останали почти без сили. На Ротанов му се стори, че се придвижват бързо напред. След известно време забеляза, че тъмнината пред тях се сгъсти и се превърна в коагулат, в горната част на който неясно се очертаваха планински върхове. Най-неочаквано отново блесна мълния. Широк плосък разряд освети небето и се заби зад тях. Водата заклокочи. Въпреки че от това място ги отделяха почти сто метра, Ротанов почувствува, че по краката му премина лек електрически ток. В трептящата светлина на мълнията ясно се забелязаха очертанията на брега. Вече се намираха в мъртвата зона и след половин час бяха на сушата. Заливчето, в което се озоваха, беше оградено от отвесни скали. Недалеч от линията на прибоя откриха малка, защитена от вятъра пещера, изровена в скалите от морските вълни. Тук беше топло и тихо.

В яката за защитния му костюм попадна вода и Ротанов имаше чувството, че цялото му тяло е покрито със солени компреси.

— Извинявай, трябва да се съблека и да излея водата.

Тя се усмихна.

— Какво от това, сега си ми мъж. Няма от какво да се срамуваш.

Той свали защитния си костюм. След като се увери, че тя все пак се е обърнала, съблече и изстиска и бельото си.

На гърдите му гореше тъмнорубинено огънче. Камъкът от диадемата на ренитката беше негов постоянен спътник. В трудни минути странната му жива светлина, пренесена от незнайни светове, го топлеше. Ето и сега той свали от врата си верижката и взе в дланта си трептящата алена искрица. Когато се облече, забеляза, че девойката не откъсва поглед от ръката му. На лицето й бе изписано вълнение, а устните й шепнеха някакви объркани думи: „Не може да бъде… Не може!“ Едва се владееше.