Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 144

Просторна правоъгълна зала. Четири тесни коридора, разделени от ниски преградни стени, които не стигаха до тавана. А между тях малки клетки, в които се виждаха неподвижни, подобни на мумии фигури. Роботи? Скафандри? Изведнъж разбра какво представляваха… Някъде тук сред тези лишени от воля приспани кукли трябва да бъде Ларт… Олег спря и се вгледа в еднаквите, приличащи си лица… Залата беше много голяма, щете да загуби много време, за да го издири, пък и сега едва ли би могъл да му помогне, дори и да го намери… Трябва да се добере да онзи, който управлява този паноптикум, до онзи, който си е позволил да превръща живите хора в марионетки. Ларт ще го разбере… На негово място и той би постъпил така. Ето значи къде изчезват по-възрастните опитни ловци на племето…

Той чу зад вратата трополене на тежки обуща. Преследвачите бяха съвсем близо. Ако се съдеше по звука, това бяха облечени в тежки скафандри роботи от външната охрана. Струваше му се, че по коридора се носи стадо слонове, и Олег разбра, че няма да успее да прекоси залата и да стигне до отсрещната врата — роботите сигурно бяха въоръжени. Достатъчен бе един изстрел, а те не грешат… Незабавно трябваше да измисли нещо, имаше на разположение две-три секунди. Погледна сивите си дрипи, заменили дрехите му, и изведнъж се сети какво да направи… Веднага откри празна килия, която може би е била предназначена за него…

Не беше толкова трудно да се вмъкне в каменния четириъгълник, да замре, да накара тялото си да се вцепени. Много по-мъчително му се видя очакването. Целият кипеше от гняв. Искаха да превърнат и него, звездния летец, земния човек, участвувал в десетки трудни експедиции в кукла, да го лишат от памет, от воля. „Тепърва ще разберете от мен какво означава да си човек.“ Стъпките все повече се приближаваха, през присвитите си клепачи той видя как охраната се раздели. Роботите са четири, четири са и коридорите. „Значи оттук ще мине само един…“ Олег с мъка се сдържа да не се хвърли с голи ръце върху бронираната грамада. Но само затаи дъх. Сля се със стената, стана неотличим от стотиците неподвижни фигури, натъпкани в каменните килии. Роботът префуча покрай него. Вратата се блъсна, тропотът заглъхна. Охраната премина през залата, но всички ли я напуснаха? Или са оставили засада? Не биваше да подценява противника. Не са толкова глупави роботите. Вече имаше случай да се запознае с тях, когато корабът спря на брега. Първата схватка завърши с пълното му поражение. Домъкнаха го зашеметен и безпомощен на операционната маса, сложиха му някаква инжекция — но повече нямаше да им позволи това.

Внимателно и плавно, като се стараеше да не вдига шум, той надникна от нишата си. „Тъй си и знаех. Един робот е застанал до вратата.“ Дори не се криеше. Беше вторачил към коридора безличната си тъпа мутра. Защитните козирки на шлема на скафандъра му мъждиво проблясваха. Той държеше електронния разрядник надолу с цевта, но Олег вече знаеше каква е реакцията на тези механизми и не се съмняваше, че ако се покаже, ще загине на място… Мощността на изстрела можеше да се регулира и Олег бе почти сигурен, че няма да го убият, но от това не му стана по-леко… Какво да прави? През вратата не можеше да се измъкне. Да се върне назад? Безсмислено е, оттатък е онзи робот и сега едва ли е сам… Или пък да изчака? Пазачът няма да стои вечно там… Търпението на роботите едва ли е по-малко от неговото и в края на краищата ще се издаде. Когато преследвачите не го намерят, най-вероятно е да не махнат поста… Първоначалното му неразположение попремина, сега го втресе и той се почувствува страшно уморен. Все пак инжекциите сигурно са му оказали известно въздействие и не се знаеше докога щяха да му стигнат силите. Налагаше се веднага да направи нещо… И Олег се огледа още веднъж, без да пропуска и най-малките подробности. Виждаше само част от тавана, пода и отсрещната килия, в която стоеше някаква неподвижна вкочанена фигура. „По някакъв начин ги изваждат от това състояние и им подават команди и тук трябва да има поне линия за връзка…“ Обърна се и видя зад гърба си медни контактни клеми. „Тъй си и знаех — ето я линията…“ Целият изтръпна от мисълта, че сега можеше да стои тук неподвижно, напълно безучастен към всичко, а тези контакти щяха да докосват откритата му кожа… Изведнъж чу изщракване и между клемите бързо премина синя искра. Фигурата на стоящия срещу него човек робот трепна, изпъна се и бавно запълзя нагоре. Вероятно подовете на клетките бяха същевременно и плочи на асансьори, които сега бавно се издигаха към тавана, където вече се бяха отворили квадратни люкове.