Читать «Ще заровя мъртвеца си сам» онлайн - страница 39

Леон кимна с доволен вид:

— Това вече е нещо! От Вас ще стане първокласен детектив. А нещо за двамата мъже?

— Единият беше осемнадесетгодишен хлапак с кожено сако и фланелен панталон. Носеше пакет под мишница. Имах чувството, че отива в осведомителната агенция. Другият беше в разцвета на силите си, около двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. От ръкавела на ризата му се подаваше носна кърпичка. Не е лоша тази идея. Ако някога имам чиста носна кърпичка и аз бих си я носил там. Непрекъснато дъвчеше дъвка, макар че според мен никак не му приличаше. Когато човек има възможност да се облече по този начин, не би трябвало да дъвче дъвка.

Леон въздъхна:

— Вие можете да напишете книга за добрите маниери. Една книга, в която се препоръчва да не се дъвче дъвка, когато сте облечен в кафяв костюм, ще се продава като топъл хляб.

Той свали краката си от масата:

— За да сме по-точни, можете ли да ми кажете в каква последователност дойдоха онези тримата? Кой дойде пръв?

— Момичето, след това момчето с коженото сако и накрая онзи с кафявия костюм.

— В колко часа дойде момичето?

— В девет и половина. Знам го точно, защото ме попита колко е часът.

— А другите?

— Момчето чакаше долу, когато слязох, след като придружих момичето, а мъжът с кафявия костюм пристигна след около четвърт час.

— Видяхте ли кога си тръгнаха?

Келхъм поклати глава:

— Качих ги нагоре, но не съм ги свалял. Имат си крака, все пак.

— Правилно — каза Леон, като ставаше. — Автоматичният асансьор не работеше ли?

— Изключвам го в седем часа. Искам да знам кой влиза в сградата след този час.

Леон се съгласи отново:

— Да, това е интересно. Можете да запазите бутилката. Ако я взема със себе си, може да се изкуша. Ще ми се да посетя мис Уиндзър. Само посещение на добра воля, нищо повече. Може пък да й е скучно. Кой знае?

— Ако на нея някога й се случва да скучае, трамвай да стана. Внимавайте да не сгазите лука. Плаща се в брой.

Леон се насочи към вратата:

— Не на мен тия. Ще й разясня, че понякога не е лошо да се дава и на заем — каза той и се качи в асансьора.

III

Излизайки от асансьора, Леон забеляза, че на вратата на офиса му чукаше дребен мъж с невзрачен вид, облечен със синьо сако и прашна сива шапка.

Като чу вратата на асансьора да се затваря, човекът се обърна. Беше около шестдесетгодишен, бледен и с гъсти сиви мустаци. Той погледна бегло Леон, почука отново и се опита да отвори вратата. Фактът, че я намери заключена, изглежда го смути.

— Здравей, старче — каза Леон, като се доближи. — Мен ли търсите?

Човекът отстъпи от изненада.

— Не — отговори той. — Не търся Вас. Исках да се видя с господин Инглиш. Няма нищо, ще мина друг път. Сигурно го няма.

— Вероятно ще мога да Ви бъда полезен — каза Леон. — Аз поех работите на господин Инглиш.

Той извади ключа от джоба си и отключи:

— Влезте, моля.