Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 93

— Значи ти си господарят Малагиджи? — поде Хоукмун. — Аз съм жертва на същите тези хора, за които говориш. Помогни ми и аз ще ти помогна да се отървеш от тях. Моля те, умолявам те…

— Върви си. Не искам да участвам в жалките ти интриги.

Негрите притиснаха двамата мъже към портала.

Хоукмун отново заблъска по вратата с дръжката на меча, но Оладан го хвана за ръката и посочи нещо. По улицата право към тях препускаха шестима войни с вълчи шлемове и по дрехите и маската Хоукмун незабавно позна, че единият е самият Мелиадус.

— Ха! Часът за разплата удари, Хоукмун! — изкрещя триумфално Мелиадус, оголи сабя и се понесе напред.

Хоукмун дръпна юздите на коня. Въпреки, че ненавиждаше Мелиадус от дъното на душата си, той си даваше сметка, че в този момент не бива да се бие с него. Двамата с ОЛадан препуснаха в обратна посока по улицата и не сред дълго бързоногите им коне оставиха преследвачите далеч назад.

Агоносвос, или неговият вестоносец, вероятно бе съобщил на Мелиадус накъде се е отправил Хоукмун и баронът бе пристигнал незабавно, не само за да помогне на хората си при превземането на Хамадан, но и за да отмъсти на Хоукмун.

Когато се увериха, че зад тях няма никой, двамата спряха.

— Да се махаме от този град — извика Хоукмун на Оладан. — Това е единствената възможност. По-късно ще опитам да се срещна с Малагиджи и да го помоля за помощ… — той млъкна, защото в този миг един от огромните черни прилепи се приземи пред тях и закрачи напред, разтворил нокти. Зад гърба на чудовището бе останала разтворената порта и единственият път за бягство.

Хоукмун бе така дълбоко завладян от отчаяние, след отказа на Малагиджи, че без да мисли се нахвърли срещу чудовището, замахна със сабята и го удари в мекото между ноктите. Прилепът изпищя и одра Хоукмун по ранената ръка. Ала младият благородник продължи да удря предния крак на чудовището, докато накрая го отсече и улицата бе заляна с тъмна кръв. Въпреки това прилепът завъртя дългия си клюн и понечи да прониже Хоукмун. Конят отскочи ужасено назад, а Дориан мушна слепешката пред себе си, целейки се в огромното, немигащо око. Острието на сабята потъна вътре. Чудовището изпищя. От раната бликна жълта слуз.

Хоукмун нанесе повторен удар. Съществото отстъпи назад и се стовари по гръб. Хоукмун успя да издърпа коня си миг преди да го удари огромното крило. Той пришпори жребеца към портата и хълмовете зад нея, а препускащият отзад Оладан изкрещя:

— Ти го уби, господарю Дориан! Ето така възникват легендите!

И при тези думи косматият дребосък се засмя гръмогласно.

Не след дълго стигнаха хълмовете и се смесиха с разбитата армия. Тук вече забавиха ход и излязоха в тясна долина, където бе спряла медната колесница на царицата. Наоколо бяха насядали изнурени войници, а чернокосата хубавица притичваше сред тях. Изведнъж, съвсем близо до колесницата Дориан забеляза позната фигура. Това беше Рицаря в Мрамор и Злато и той изглежда очакваше Хоукмун.