Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 90

— Страхувам се, господарю Дориан, че сме обречени. — произнесе покорно Оладан.

— Нека поне да се потрудят, преди да ни убият — каза мрачно Хоукмун докато вадеше сабята. Ако конете им не бяха изморени, вероятно биха могли да избягат на преследвачите, но сега шансовете им бяха нищожни.

След не повече от минута маскираните като вълци войни ги наобиколиха. Хоукмун имаше известно предимство, защото гореше от желание да ги посече, докато те се стараеха да го запазят невредим. Първият дръзнал да го доближи свали с дръжката на сабята, на следващия отсече ръката, третия промуши в слабините, а четвъртия направо свали от коня. Неусетно бяха навлезли в плитчините на езерото и копитата вдигаха наоколо пръски. Отначало Оладан също се държеше мъжки, но не след дълго косматият дребосък нададе болезнен вик и падна от седлото. В мелето Хоукмун не можа да види какво стана след това, но случката само го разгневи още и той заудря бясно около себе си.

Войниците се скупчиха толкова близо около него, че вече нямаше простор за да върти сабята. Още няколко секунди и щяха да го заловят. Но Хоукмун не се предаваше, отбиваше удари и нападаше настървено, очите му се бяха налели с кръв, а в ушите му кънтеше звънът на метал.

В този миг натискът внезапно отслабна и през гората от остриета той забеляза, че има нов съюзник в битката. Беше го виждал и преди — но само в сънищата си, или във видения, близки до сънищата. Това бе същият войн, който бе зърнал една нощ във Франция, а после и в Камарг. Облечен бе в броня от мрамор и злато, а лицето му бе прикрито от дълъг шлем. Стискаше в десницата си огромен двуостър меч и беше яхнал снежнобял арабски жребец, голям колкото този на Хоукмун. Поваляше противниците само с по един удар и не след дълго останаха само неколцина от маскираните като вълци войни, които препуснаха през плитката вода, зарязвайки на произвола своите ранени и убити събратя.

Хоукмун плъзна поглед по телата. Двама от падналите се размърдаха, надигнаха се и се счепкаха. Единият бе в черни дрехи, но вторият бе Оладан. Косматият дребосък се защитаваше отчаяно срещу по-силния си противник. Хоукмун пришпори коня, замахна със сабята си и удари отзад гранбретанеца, като разсече металната ризница и втората, кожена ризница под нея, докато острието се заби дълбоко в плътта. Мъжът изпъшка и се строполи, а водата наоколо се обагри в червено.

Хоукмун се извърна към мястото, откъдето Рицаря в Мрамор и Злато го наблюдаваше мълчаливо.

— Моите благодарности, милорд — рече той. — Дълъг път сте изминали, за да се срещнем. — Той прибра сабята си в ножницата.

— По-дълъг, отколкото си представяш, Дориан Хоукмун — разнесе се звучният, плътен глас на рицаря. — Към Хамадан ли сте се отправили?

— Да — търсим магьосника Малагиджи.

— Хубаво. Ще ви придружа донякъде. Не е далече.

— Кой си ти? — попита го Хоукмун. — На кого да благодаря?

— Аз съм Рицаря в Мрамор и Злато. Не е необходима да ми благодариш, задето ти спасих живота. Все още не знаеш защо съм го направил. Ела. — И рицарят ги поведе край езерото.