Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 30

Хоукмун вдигна замислен поглед към Мелиадус.

— Да не мислите, че съм изгубил разсъдъка си, милорд?

— Не със съвсем сигурен. Но има начин да го проверим. Нашите учени-магьосници ще извършат някои изпитания…

— Не съм побъркан, барон Мелиадус. Никога досега не съм бил с по-здрав разсъдък. Няма защо да се боите от мен.

Баронът вдигна поглед към тавана.

— В името на Руническия жезъл, нима и това трябва да понасям? — Той отвори вратата. — Скоро ще узнаем всичко за вас, милорд дук на Кьолн. Днес следобед ще ви повикат!

След като барон Мелиадус излезе, Дориан Хоукмун продължи да се излежава в леглото. Не измина и половин час и той напълно бе забравил за проведения разговор. По някое време следобед в стаята влязоха облечени в свински маски войници и го поканиха да ги придружи.

Поведоха го през сумрачни коридори, докато накрая доближиха масивна желязна врата. Един от стражите удари по вратата с дръжката на своя огнестрел, вратата се открехна и през процепа полъхна свеж въздух и проникна слънчева светлина. Зад вратата бяха подредени цяла дружина войници, облечени в пурпурни брони и наметала в същия цвят, а лицата им бяха скрити от пурпурните маски на Ордена на бика. Хоукмун беше предаден на тяхно разпореждане и когато се огледа, той откри че е в просторен двор, покрит с грижливо подрязана ниска трева, ако се изключеше тесния паваж в единия край. Поляната бе заградена от висока стена, в отсрещния край на която имаше врата, охранявана от стражи с маски от Ордена на свинята. Зад стената стърчаха мрачните кули на града.

След като пресякоха вратата, те излязоха на тясна павирана улица, където ги очакваше обсипана със злато карета от ебонит, с форма на двуглав кон. Подканиха го да се качи в каретата, а до него се настаниха двама мълчаливи стражи. Каретата потегли. Хоукмун имаше възможност да разглежда улиците на града през полюшващото се перде на прозореца. Зазоряваше се и градът постепенно се пробуждаше.

Най-сетне каретата спря. Хоукмун слезе, като се озърташе безстрастно и изведнъж осъзна, че се намира пред двореца на краля-император Хуон.

Дворецът се издигаше високо над него, с безброй нива, докато накрая се губеше от погледа. Охраняваха го четири исполински кули, които блестяха с ослепителна златиста светлина. Стените на двореца бяха украсени с барелефи, изобразяващи причудливи ритуали, бойни сцени, човешки фигури, абстрактни рисунки — едно невъобръзимо създание на човешката изобретателност, върху което беше оставила своя отпечатък не една епоха. Какви ли не разнообразни както по произход, така и по цвят строителни материали бяха използвани за конструкцията, та сградата бе озарена в най-различни цветове, като истинска дъга. Никой не се бе постарал да подрежда цветовете в някакъв определен ред, нито да търси хармония или контраст между тях. Цветовете се преливаха един в друг, предизвикваха зрението и поразяваха ума. Това беше дворец на безумец, хвърлил сянка над един безумен град.

Пред вратата бе строен поредният въоръжен отряд, очакващ Хоукмун. Този път войниците носеха одеждите и маските на Ордена на богомолката, към който принадлежеше и самият крал Хуон. Насекомоподобните им маски бяха обсипани с перли, антените бяха източени от платина, а очите — от разноцветни брилянти. Войниците до един имаха дълги, тънки крака, а стройните им тела бяха оковани в доспехи, подобни на хитинови обвивки и оцветени в черно, зелено и златисто. Когато разговаряха помежду си на своя таен език, гласовете им шипяха като звуците, които издават насекоми.