Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 28

— Защо съм тук? — запита не след дълго.

Това бяха първите му думи, откакто бе пристигнал.

— О, не зная, милорд, известно ми е само, че вие сте много високопоставен затворник.

— Някаква игра, предполагам, преди величията на Гранбретан да се позабавляват с мен — произнесе безстрастно Хоукмун. Гласът му бе равен и басов. Дори думите, които произнасяше, му звучаха някак странно. Той съсредоточи замисления си доскоро поглед върху момичето и тя потрепери. Робинята имаше дълга, руса коса и привлекателно, добре оформено тяло; идеше от Скандия — ако се съдеше по говора.

— Не зная нищо, милорд, само, че трябва да задоволявам всички ваши желания.

Хоукмун кимна едва забележимо и огледа стаята.

— Готвят ме за някакво мъчение, или представление — каза си той.

Стаята нямаше прозорци но ако се съдеше по състоянието на въздуха, все още се намираха под земята, може би някъде в катакомбите. Хоукмун измерваше хода на времето с помощта на светилниците — изглежда ги зареждаха веднъж дневно. Държаха го тук близо две седмици, преди човекът с вълчата маска отново да го посети.

Вратата се отвори без никакви церемонии и вътре пристъпи висока фигура, облечена в черна кожа от главата до петите и със затъкнат в пояса меч (с черна дръжка) и с черна ножница. Също така черна вълча маска покриваше цялата глава. Иззад нея се разнесе дълбок, звучен глас, същият, който бе чул по-рано в килията.

— Виждам, че нашият затворник е успял да възстанови не само силата, но и духовитостта си.

Двете робини се поклониха и излязоха. Хоукмун се надигна бавно от леглото, на което бе прекарал по-голяма част от времето си. Спусна крака на пода и се изправи.

— Добре. Във форма ли сме вече, милорд дук на Кьолн?

— Аха… — отвърна безизразно Хоукмун. Той се прозя, без да се прикрива, огледа се и реши, че ще е най-добре, ако отново седне в леглото.

— Струва ми се, че се познаваме — произнесе малко обидено човекът с вълча маска.

— Не.

— Нима не се досетихте вече кой съм?

Хоукмун не отговори.

Вълкът пресече стаята и застана до масичката, на която бе поставена широка кристална купа за плодове. Облечената му в ръкавица ръка вдигна един нар и вълчата маска се приведе над него, сякаш го разглеждаше.

— Напълно възстановен ли сте, милорд?

— Така ми се струва — отвърна Хоукмун. — Във всеки случай, чувствам се прекрасно. Погрижиха се за всички мои желания, както, предполагам сте наредили. А сега, струва ми се, е настъпил часът да се позабавлявате с мен?

— И това изглежда не ви тревожи.

Хоукмун сви рамене.

— Все някога всичко свършва.

— Но може да продължи цял живот. Тук, в Гранбретан, сме доста изтънчени в тези неща.