Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 99

Пътуваха така до стъмване. А сякаш стояха на място. Все върху едно притихнало като езеро море, все сред една непрогледна като пяна мъгла. Ще речеш, осъдени цял живот да плават без крайна цел, без почивка, както бродят в пустошта сенките на непогребаните.

Бялата мъгла посивя, поруменя, превърна се в теменужна утайка. И тогава кормчията посочи напред.

— Тиризис! — пошепна той. Безпокойството на скита се бе предало и нему.

В мъглата всеки звук се чува надалеч. И ето, до слуха им долетя протръбяването на рог. Сменяха часовоите по крепостните кули.

Види се, наближили бяха брега. Напреде им през притъмняващата завеса на мъглата се появи върхът на подводна скала, облизван от разплискваните гребенчета на вълните. На носа застана моряк с прът в ръце да измерва дълбочината, да следи за коварните рифове.

Вече бе притъмняло съвсем, когато след успешна маневра корабчето опря борд о скалата, изникнала из мрака насреща им, черна и заплашителна. Агар скочи на брега.

Вървя доста, скачайки от камък на камък, докато най-сетне позна мястото, което диреше, по застроената вляво от него кула. И се притаи, вперил поглед напред.

Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.

Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.

— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!

Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.