Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 9

А вътрешният й поглед я отнасяше все по-далеч и по-далеч: и от ветровития Тиризис; и от епохата, в която живееше. Отнасяше я назад и във времето, и в пространството; там, в дебрите на Родопе, в земите на непобедимите сатри, в знаменитото прорицалище на Дионис, където младата и красива пророчица Орития разкриваше тайните на бъдещето пред аристократи, пред философи и стратези, пред траки и елини; там, в тая гора, където два пъти годишно, обхванати от божествен екстаз, с рев на бикове, загърнати в сърнешки кожи — небриди, препасани със змии, неудържимите менади42 препускаха, украсени с бръшлян и лозови ластари, подир обезумелите от страх елени и сръндаци, за да ги разкъсват и принасят в жертва на бога — олицетворение на вечно възраждащата се природа.

Оттогава бе изминало толкова много време, толкова вода бе изтекла, повече от четиридесет пъти снегът бе засипвал планината, повече от четиридесет пъти гората се бе обличала с нова премяна, а мъката й сякаш не намаляваше. И всяка година, всеки ден избухваше в гърдите й по-неудържима, по-непоносима.

Течеше втората година на сто и единадесетата Олимпиада43, когато дотичаха ефебите44 му, мускулести голобради младежи, закрили гърдите си с позлатени медни брони, с позлатени шлемове на главите и къси мечове на кръста, да подготвят лагера, да осигурят охраната му.

Разтичаха се жреци и жрици. Не беше малка чест тая — самият Александър, наследникът на могъщия Филип, покорителят на цяла Елада и Тракия, идеше при тях. Да му разкрият волята на боговете. Знаеха всички, непобедими бяха фалангите му. Никоя сила не бе устояла досега насреща им: нито атиняни, нито тиванци, нито меди, одриси, гети или трибали45. Тъй рече Кеас, старият жрец на Дионис. С блага дума, с бляскави предсказания трябваше да спечели сърцето на младия властник; от враг и поробител да го спечелят за приятел на тукашните племена.

На красавицата Орития, прорицателката, чиято слава бе почнала да се мери с Делфийската Пития46, се падна честта и бремето да предаде на базилевса божията воля. А бяха чували. Умен и дързък бил младият завоевател, ала като всеки смъртен жадувал за ласкателство и похвала, мечтаел за подвизи и слава. Пък и сприхав бил, буен и гневлив. В яда си бил годен да стори такова зло, което после със сълзи проклинал. Благоразумни трябваше да бъдат словата на оракула — да възвеличаят базилевса, без да разбудят недоверие.

Орития го посрещна застанала зад мраморния жертвеник под кръглия отвор на свода — символ на слънцето, което огрява всичко. Лъчистият сноп обливаше с мека топлина тялото й, изтръпнало от хладината на храма и от вълнението пред чудната среща. Александър, синът на Филип, не беше кой да е; не беше някой от многобройните тракийски царчета и елински базилевси, които малцина дори помнеха по име.