Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 10

Когато го видя изправен в каменната рамка на портала, с искряща броня, гологлав и безоръжен, с грейнала в златно сияние коса над прекрасното мъжествено лице, Орития усети, че дъхът й пресеква. Виждаше, Александър изглеждаше малко късокрак, набит повече, отколкото се полага, ала дори така той й се струваше по-хубав от всички мъже, които бе срещала досега, по-хубав дори от Дионис. Види се, вярна ще да е била мълвата, че е син на самия Дионис, а не на куция Филип. Всички знаеха, че Олимпия, майка му, беше ревностна менада. В стаята й пълзели питомни змии. Голяма змия спяла с нея в леглото й. Твърдяха, че това е Дионис, преобразен на змия. Но дори и без някой бог да му бъде баща, Александър беше богоравен. Та нали Олимпия произхождаше от рода на Ахил Бързоноги, а Филип — от Херакла?

Запленена от вида му, Орития забрави приветствието, що й бе съчинил преди това Кеас. Стоеше, замаяна, мълчеше и го обгръщаше с топлия си поглед.

Сепна се, когато чу дълбокия му сочен глас:

— Привет от Александра, Орития!

— Привет и на тебе, Александре! — отвърна глухо тя. Добре дошъл в храма на Дионис!

Александър пристъпи, навел по навик къдрокосата си глава. Така го запомни за цял живот Орития — леко приведен, прекрасен в тоя миг, богоподобен.

И повече не помнеше нищо. Нито какво бе сторил той, нито какво бе отговорила тя. Нито как бе принесъл полагащата се жертва на бога, нито какви дарове бе отделил за храма. Нищо. Само някакво неизпитвано до днес, неподозирано щастие — че е там, пред нея, с цялата си младост, с неземната си красота и властна мъжественост. Щастие — като розова мъгла, полазила през стволовете на вековните борове…

Запомни само едно — знамението. Добре, че Кеас бе съобразил начаса какво става в прекрасната главица на усърдната му възпитаничка, досетил се бе защо изведнъж бе изгубила дара си, защо мълчеше като омагьосана, забравила пророчеството, което трябваше да прогласи в престорен божествен екстаз. Затова той направи знака. И когато Александър плисна жертвеното вино върху олтара, отдолу, през невидимите за външни очи канали избликна разлятото земно масло, що се купуваше отдалеч, отвъд Колхидската земя. То избухна в огнен стълб, който се източи през таванския отвор, надвиши и най-високите борове, достигна небето.

Нямаше нужда от тълкувания. Всички, от Александър до последния му войскар, разбираха какво величие му обещаваха боговете. Такъв огнен стълб не се бе издигал пред никой друг пълководец, който бе заставал с чакащ поглед на това място.

Александър стоеше с вдигнати нагоре ръце. Тържествуващ.

— Дионисе! — извика той, неуспял да овладее повече радостта си. — Аз го знаех! Благодаря ти, че ми го потвърди! Знаех, че съм роден за велики дела. И ще ги осъществя.