Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 8

Хефестий плисна няколко капки от ритона39 с вино, което сега трябваше да замести кръвта на жертвеното животно. И коленичи. А Орития вдигна ръце, отправила нагоре, към кръглия отвор на каменния купол белите си безизразни очи. Стара прорицателка беше Орития. Нямаше нужда като младите оракулки да се опива с татулова отвара. Умееше и без билки да се приобщава към вечността, умееше без тяхната магия да разкъсва завесата, що забулва настоящето, и да надниква в бъдещето. И да говори не несвързаните брътвежи на упоените жрици, а сред мъгливите си пророчества да прокрадва мислите, които целеше да внуши на богомолците, с подмятания й намеци да улучва сърцето по-дълбоко, отколкото с най-прямия, с най-точния отговор.

Тя шепнеше дитирамбите40 си към Дионис Дитирамб — „Двойнородения“41 — все по-бързо и по-бързо, извисяваше глас, люлееше цялото си тяло в учестяващ се ритъм, докато накрай вече почти крещеше, трепереше, тресеше се в изстъпление.

И изведнъж рухна на земята, сякаш се превърна в купчина бели дрехи, от които се подаваше една отпусната белокоса глава. От сбръчканите й устни се понесе тих шепот:

— Аз виждам! Край стадото се навъртат чакали. Чакалите ядат мърша. Остави на мира чакалите!

Хефестий, превърнат на слух, не пропускаше ни едно нейно слово. И най-малката подробност, и най-незначителната й думичка можеше да крие най-важното пророчество.

А екзалтираната жрица продължаваше да нарежда привидно монотонно и безучастно, а всъщност настойчиво и убедително, сякаш набиваше внушенията си като гвоздеи в съзнанието му:

— Убий лъва, за да оцелее стадото! Зарежи чакалите! Изскуби корена на паламидата, не късай листенцата й! Аз виждам Лъвоубиеца, който идва към Скалистия нос. Без ръката, която го насочва, копието е безвредно. За да спасиш жертвата, отрежи ръката! Не чупи копието! Остави на мира копието на Лъвоубиеца!

Никой друг не би проумял тия думи. Би ги сметнал безсмислено празнословие. Никой друг. Само Хефестий.

Свлякла се като безжизнена на пода, Орития се вслушваше в неравното му дишане, което издаваше вълнението му. Бе улучила, бе попаднала в целта. Бе отклонила ножа от сърцето на архонта, на незначителния чакал, и го бе насочила нататък, където тя желаеше. Лъвоубиеца — това беше Лизимах. Някога, много отдавна, заслепеният от гняв Александър бе хвърлил телохранителя си в клетка на лъв. И Лизимах, силен като Херакъл, бе убил лъва. Стрелата на отмъщението й вече беше насочена. Оставаше само да бъде отпусната тетивата.

Хефестий се оттегли бавно, без да сваля поглед от проснатото тяло зад олтара. Измъкна се навън. С нова решителност в погледа, с нова дързост и себеотдайност.

Тогава и Орития се надигна. Пристъпи опипом през малката вратичка, която отвеждаше към площадката на самия връх на носа. Отпусна се върху каменната пейка, отправила безжизнен поглед насреща към обграждащия я отвред, но невидим за нея син кръгозор. Край скалите прелитаха чайки, а под тях, по накьдрената морска повърхност се полюшкваха триери и търговски кораби, сновяха рибарски лодки и делфиноловни платноходки. Но тя не ги виждаше. Само се досещаше за живота, който кипеше долу. Слушаше рева на прибоя, налитащ върху проядената основа на каменната грамада, и достигналите до нея подвиквания на моряци и рибари. Усещаше соления дъх на морето, просмукан с мирис на водорасли, на смола и риба. Нейде отблизо, отвръх градската стена, долитаха смеховете на момчетата, които бяха пуснали в небето голямо хвърчило от рибешки мехури с опашка от водорасли.