Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 69

Троил изпълзя по тинята и се просна на гръб омаломощен, задъхан от трудното дишане под водата.

Събуди се призори, когато виделината на изгрева посребряваше реката. Из близкия върбалак чирикаха птички, жужеха пчели, прелитаха ниско едри водни кончета. Започваше хубав летен ден.

Беглецът се надигна с мъка, само защото трябваше. Би предпочел да си лежи, да не мърда, да не мисли… Само да лежи…

Стана. Закрета, сгърчен от болка, надолу по течението. Смътен спомен го влечеше нататък в надежда да намери лодка, за да премине с нея отвъд.

Чак по обяд брегът се снижи, превърна се в малка, залята до половина от пресъхващо блато низина. И точно в средата на блатото се издигаше, като на кокили, дървено наколно селище.

Троил достигна самия бряг по напуканата като натрошени паници пресъхнала тиня.

На тераската пред колибите няколко жени мелеха жито в хромели, други разпалваха огнищата си, трети перяха. Покрай тях пълзяха малките им деца, вързани за крачетата, за да не паднат във водата.

Врагове или приятели? Троил знаеше, бяха гети. Но сега, в тия времена, то не стигаше. По-важното беше дали старейшината им дружеше с покорителите. Тогава начаса щеше да им го предаде.

Нямаше друг избор. Размаха ръце и се провикна. Ала скоро разбра, че е много слаб гласът му, че няма да го чуят. И реши да чака, докато някой от селището сам слезе на брега. Наистина, скоро една лодка се отдели от колибите. Троил побърза да я пресрещне. Щом го видя, наколникът вдигна копието си, но като се убеди, че е безоръжен, приближи поуспокоен до него.

— Кой си ти? — извика лодкарят отдалеч.

Троил отвърна:

— Гет! Избягал роб.

Рискуваше много. Но нямаше как да се скрие. Белегът върху челото му го издаваше. Пък и друго — това все беше по-малко опасно от признанието, че бяга от самия Лизимах.

— Какво искаш? — запита човекът. Беше млад, рус момък.

— Лодка. Да стигна отсреща. Отвъд Истъра.

Момъкът се подвоуми малко, после изведнъж реши:

— Влизай!

Троил не дочака втора покана. Лодкарят натисна веслата, подкара към тесния проток, който свързваше блатото с реката, обрасъл с избуял папур, чиито кафяви вретена повече приличаха на бухалки, отколкото на цветове. Само човек, роден и израсъл в тоя пущинак, можеше да се оправи в лабиринта на плитчините, коварните капани от тиня и преплетена растителност.

— Тръгнал бях да си насека три кола. Ще се женя…

Троил знаеше обичая на наколниците. За всяка жена строят отделна колиба, а за това са нужни три нови кола. Все едно данък за брак. Останалото построява цялото село.

— Да ти помогне Бендида200! — благослови го Троил.

И замълчаха.

Мълчаха през цялото време, докато прекосяваха голямата река. За да не гневят духа й.

И когато стигнаха на левия й бряг, след като Троил стъпи на сушата, вече на тръгване, лодкарят му подаде торбата си, в която имаше парче хляб, буца сирене и печена риба.

— Повървиш ли на север, ще стигнеш до ктистите201.

Той натисна греблата. И едва отделил лодката от брега, му подвикна усмихнат:

— Кажи на Дромихайт, че повече не можем да траем под голокраките!