Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 67

Петър Бобев

— Аз виждам! Виждам! Младостта младост дири.

Наистина, сърцеведка беше Орития. Макар и сляпа, проникваше дълбоко в душата, в най-потайните й кътчета. Арсиноя не откъсваше поглед от устните й, които продължаваха да мълвят в някакъв унес, в трескаво бълнуване, за чужд човек непонятно, дори нелепо, но за Арсиноя разбираемо, ясно като божествено откровение. Сякаш разговор насаме със себе си.

— Аз виждам Йокаста — мълвеше Орития. — И до нея Едип197. Едип протяга ръце към Йокаста, към своята майка и съпруга…

А знаеше сляпата жрица. Думите й улучваха безпощадно целта, както стрелец пронизва излетялата от тревата яребица. Усещаше го по задъханото дишане на Арсиноя. Слепите имат толкова сетива и толкова необясними прозрения за истината, която не могат да видят. Арсиноя беше разбрала и тоя й намек, досещаше се кого наричаше Едип и кого Йокаста. Едип беше убил баща си и се бе оженил за майка си. Арсиноя също беше майка, макар и мащеха на Агатокъл-Едип. И чакаше Орития. Това коварно подшушване можеше да предизвика в непонятните душевни дълбини на незадоволената царица най-чудовищни мисли. Но каквито и да бъдеха те, все щяха да бъдат в ущърб на Лизимах.

Веднъж започнала, Орития бързаше да довърши започнатото. Привидно все по-отмаляла, олюлявайки се, тя продължаваше да говори, по-право да шепне. Но беше сигурна, че тоя шепот проникваше по-дълбоко в сърцето на Арсиноя, отколкото ако й го крещеше:

— Аз виждам… Виждам царски скиптър над твоето потомство.

И повтори:

— Царският скиптър над твоето потомство… После бавно се свлече на пода, безчувствена, неподвижна. Това беше знак, че просителката трябва да си ходи. Ала тя беше царица и старият жрец не се решаваше да я подкани.

Арсиноя стоеше потресена. Значи, такава е волята на боговете! А колко много допадаше тая божествена воля на нейните собствени копнежи. Боговете й бяха открили това, което тя самата пред себе си не бе се осмелявала да признае. А сега можеше. Имаше право да мисли за него, да се бори за него. Скиптър над нейното потомство! То значеше, че нейният син ще бъде базилевс. Макар че преди него бяха родени и Агатокъл, и двамата Александровци — на Макрис Одриската и на Амастрис Персийката. А това можеше да стане само ако умре Агатокъл със синовете си, а след това и останалите синове на Лизимах; или пък ако умре Лизимах, а Агатокъл и Арсиноя се оженят и въздигнат в базилевс своето бъдещо дете. Първото беше и по-неосъществимо, и по-неприемливо за нея. Би предпочела второто…

Така да отмъсти и на доведената си сестра Лизандра, да се порадва на падението й…

С вирната глава Арсиноя тръгна обратно за двореца. Влезе, без да спира, в приемната зала. Седнал на бащиния си трон, престолонаследникът разговаряше с трима военачалници.

— Да остане само Агатокъл! — заповяда царицата. — Другите да излязат.

Те се оттеглиха с поклон. Изчезнаха, сякаш се стопиха зад завесите, робите и слугите. Агатокъл се изправи ядосан.

— Какво значи това? — прогърмя гласът му.

Арсиноя отвърна уверено:

— Идвам от Орития. И знаеш ли какво ми предсказа Сляпата?