Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 59

Небето беше чисто и безоблачно. Може би цял месец не бе паднала ни капка дъжд и пръстта се бе нарязала от дълбоки, грозни пукнатини. Пътеката, застлана с няколко пръста прах, криволеше между натежалите жита и се губеше в далечината, размазана от трепкащата мараня. От време на време, при всеки полъх на вятъра по нея се надигаха прашуляците в тъмни калносиви повлекла, сякаш отдолу димеше невидима жарава.

Самотният странник, изкривен и прегърбен от лошо зарасналите рани, куцукаше по пътя. Изморен, изтощен от робското ядене и от убийственото въртене около мелничния камък… Вървеше. Само понякога, изрядко, спираше да изрони шепа жито от нависналите класове и отново поемаше напред, дъвчейки ги пътем. Другаде — да обрули няколко още неузрели диви круши и киселици. Мъчеше го жаждата. Безводна е и без това тая земя. А сега, в сушата, нийде се не мярваше ни речица, ни ручейче, ни локвица дори.

Наоколо се ширеше Тиризия, чужда, непозната. Ако беше в своя край, със затворени очи щеше да намери всеки от малобройните кладенци, дълбоки десетки човешки боя. Но тук чакаше пътеката сама да го отведе до водата.

Най-сетне привечер тя го отведе. Встрани от пътя стърчеше малък каменен пръстен. И нищо друго. От превъртяната му средина се спускаше надолу, сякаш бездънен, почти пресъхналият кладенец. Само това. Ни въже, ни мех за водата. А наоколо — пустош, никой, от когото да поиска въже и мех. В ямките на копитата на добитъка, идвал тук на водопой, се бе задържала малко мътна вода. И Троил отпи от нея. Нямаше избор. Тръгна пак. Легна да спи, когато нощта превали и луната потъна зад далечния кръгозор, а премалелите му нозе взеха да се спъват в неравностите на пътя и от това босите му пръсти се израниха до кръв.

Още преди изгрев скочи на крака. Селяните бяха захванали отдавна жътвата, още по тъмно. По носиите им разбра, че бе напуснал Тиризия и сега преминаваше през страната на кробизите176. Разни носии, разни нрави, но близки, разбираеми езици — защото бяха все траки, като гетите, трибалите177, уздицензите178, одеситите; все потиснати, заробени от омразния Лизимах. Всички поглеждаха с надежда към Дромихайт, който, отстъпвайки тая част от Гетия, която се простираше на юг от Истър179, бе решил да укрепи Задистрийска Гетия, да я противопостави на Лизимах и на целия елински свят.

Самотен орач загрибаше с ралото си малка нивица, засята с бакла180. Така понякога траките торяха изтощената си земя, ако нямаха друга угар за разораване.

Троил се накани да свърне към орача, та да си изпроси къшей хляб, когато видя в далечината пушилката от препускаща насам конница. Неволно посегна към мушнатия в пазвата му пергамент. С тоя белег на челото, издаващ бягал роб, само пергаментът можеше да му даде път при потисниците.

В последния миг се поколеба. А не беше ли още по-добре съвсем да не ги среща? И той начаса се шмугна в близката конопена нива. Притихна сред извисените стъбла. Ала ония го бяха видели. Напразно се бе скрил. Само възбуди подозренията им, само направи пакост на стопанина. Двамина отбиха от пътя и прегазиха посева, изкараха с дръжките на копията си беглеца.