Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 58

Говореше по таврийски, както повечето от пиратите. Хората от тази страна бяха добри мореплаватели, отдавна разбрали, че с грабеж се преживява по-охолно, отколкото с рибарство. Допадаше им това поприще, допадаше на смелите им и жестоки сърца. Славата им се носеше навред, дори в тези безжалостни и свирепи времена. Говореха, че принасяли в жертва на своята кръвожадна богиня-дева всеки попаднал при тях чужденец, а главата му забивали на кол пред храма.

Скил се примири с участта си. Може би затова, че не знаеше другото, което знаеше Агар. Наведе покорно глава. Ала побратимът му не искаше да изгуби наведнъж всичко. Та за това ли се бе борил, за това ли бе рискувал живота си, честта си, заради това ли бе пожертвувал и рода си. Наистина, досега се бе надявал сам да отмъкне богатството на Лизимах, който дори не подозираше, че един от тези, които знаеха неговата тайна, бе останал жив. Не му се щеше на Агар да дели с другите това, що се следваше само нему. Ала сега, пред новата заплаха, реши друго. Прежали половината. Останалата половина можеше да му осигури всичко, за което мечтаеше: и вино, и момичета, и охолство.

Той блъсна разбойника, който опитваше да го отвлече към трюма, и се обърна към главатаря:

— Ако ме продадеш, няма да спечелиш много. Ще спечелиш, ако ме оставиш свободен.

При тези думи тавриецът се поколеба.

— Откуп ли предлагаш?

Агар усети прилив на надежда. И на дързост.

— Предлагам ти съдружие.

Пиратът едва се сдържа да не замахне с меча.

— Марш оттук, куче! — изкрещя той. — На мене ли, на Москон Неуловимия, предлагаше това? Знаеш ли кой е Москон? Москон сам си върши работата. Съдружници не търси.

Агар го изчака. И рече:

— Нека си поговорим, само двамата. Другите да се махнат.

И помощниците на главатаря, подушили, че ще падне плячка, доброволно се оттеглиха. Тогава пленникът пристъпи напред.

— Аз знам къде крие златото си Лизимах.

Очите на тавриеца се окръглиха, Дъхът му секна.

— Е! — усмихна се тържествено Агар. — Да си го поделим ли?

Алчният блясък в очите на Москон говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Агар сподави въздишката си. Няма що. Пожертвува половината. Пък кой знае — имаше време. Защо през това време да не му хрумне нещо ново? И да запази и нея. Не му изглеждаше много хитър този див самохвалец.

В Лизимаховия стан

Троил нямаше време, пък и не мислеше да чака. Защото враговете нямаше да го изчакат. Трябваше ден по-скоро да стигне при Дромихайт и да го предупреди за зловещия заговор, за страшната заплаха, която грозеше него и цяла Гетия.

Лятото беше в разгара си. Селяците, приведени сред жълтите ниви, размахваха сърповете си и отмятаха ръкойка след ръкойка. По гумната покрай редките селца подранилите стопани вършееха разстланите снопи с коне и дикани, а отстрани жените и девойките отвиваха с лопати овършаното. В тия размирни времена трябваше да приберат колкото може по-рано родитбата и да я заровят в подземните ями. Защото размърда ли се войската, коя да е, може да опожари посевите и кръстците, може да отмъкне цялото още неукрито зърно. А с това зърно и при елини, и при гети, и при скити ще трябва да приживее и жетварят, и жена му, и челядта му до идното лято. С това семе трябва да засее наесен нивиците си.