Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 57

Остана така увиснал във водата до вечерта. Лятото отдавна бе настъпило; отдавна не бе вилняла буря, която да изкара студените слоеве от дълбочините. Въпреки това скоро се вкочани. Зъбите му тракаха от студ, цялото му тяло потръпваше като в люта треска.

Настъпи нощ. А от Скил — никакъв знак. Допуснал, че вече никой няма да го види от борда, Агар опита да пропълзи в лодката. Не успя. Останал бе съвсем без сили. Струваше му се, че всеки миг може да загуби съзнание. И ведно с това да изтърве и лодката, и Скил, и спасението.

За нищо друго не му оставаше сила. Само за молитва. Към Фагимасад173, сколотския бог на морето. Обещаваше щедро Агар всякакви жертви — не само риба, не само бикове. Обещаваше и първия си боен противник, когото щеше да срази. Само да му даде сила, та да се спаси и тоя път. Да го предпази от зиналата под него ледена бездна.

Пред очите му тъмнееше. Просветваше за малко, колкото да види, че нищо не се е променило, и отново изпадаше в своя мъчителен полусвяст.

Но сега вече не бе същото. Нещо бе станало. Агар лежеше в дъното на лодката, а отгоре се бе привел другарят му и разтриваше премръзналото му тяло с яките си ръце. После го облече в своите дрехи, а той остана гол в хладината на нощта, докато мокрите дрипи на Агар съхнеха, проснати на бака.

Триерата вече не се виждаше. Ясно, Скил бе отвързал лодката. И враговете бяха отминали в тъмнината. Сега двамата бяха сами в морето. Спасени. Макар без вода и храна. Но живи? И свободни.

— Рекох си, че си ме изоставил — пошепна Агар.

Скил обърна към него глава.

— Аз имам само един приятел. Който ги има много, е като блудница.

После добави:

— Сега да спим! Утре ще ни трябват повече сили.

Заспаха начаса, смазани от изтощение и от всичко преживяно, полюлявани от леките поклащания на вълните, които припляскваха сънливо о борда.

А когато се събудиха, видяха, че боговете им бяха изиграли нова шега. Неблагосклонен се оказа Фагимасад. На двадесетина разкрача от тях се поклащаше върху вълните тесен дълъг кораб. Но не търговски. Търговските са кръгли и къси. Тъй тесни са само военните, които трябва да порят лесно вълните. И пиратските. Скил я позна. Миопарона174 — малък боен кораб. С един ред гребла. Кратка му беше службата във флотата, но все бе понаучил нещичко. Насреща им стоеше истинска пиратска миопарона.

Морските разбойници грабят търговските кораби, вземат пленници за откуп. А когато пленникът няма пари, продават него самия. Сега и двамата, и Скил, и Агар, нямаха пари. Значи щяха да ги направят роби.

Скил погледна към веслата. Ала преди да посегне към тях, корабът ги доближи, от борда му се протегнаха две сариси175 — дълги копия с куки накрая, които в цепиха лодката и я придърпаха. Няколко чифта яки ръце поеха двамата бегълци, та ги измъкнаха на палубата. Овързаха ги начаса. И ги отведоха на кърмата, където ги очакваше навъсен и суров едър мъжага с червена като огън брада.

Той дори не ги попита. Само ги измери с присвити очи и изръмжа:

— Скити! Не чакайте откуп за тях! Ами веднага на веригата! За продан!