Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 52

Усмихнат, доволен от себе си, той заговори:

— Хвала на тебе, жено! За твоята вярност ти давам награда. Каквато заслужаваш. Пуснах мъжа ти, който те чака пред портата. Дарувам и теб свободата. Бъдете щастливи двамата! Заслужихте го. Блазе на Троил, че има такава невяста!

А не можеше да проумее защо нещастницата го гледа с такъв обезумял, трескав поглед. Защо не скача да целуне сандалите му от благодарност.

И добави:

— Ето, връщам ти накитите! И ти давам моя сватбен подарък. Тази златна огърлица. Да си спомняте, да споменавате Агатокла!

Внезапно Меда прижълтя и се свлече на каменните плочи. Агатокъл се приведе над нея.

— Какво ти е?

Тя успя да промълви през посинелите си устни:

— Не знаех… Не можех да бъда робиня… Взех отрова…

И изгуби съзнание.

Злокобното съкровище

Лизимах закотви триерата си далеч от пристана, а той слезе на брега с една лодка. Там се бави малко, докато отгоре се спусна забързан, почти тичешком синът му. Двамата се уговориха нещо набързо. После Агатокъл се изкачи отново в града, а базилевсът се върна на кораба.

Дори от морето, от борда на триерата се видя каква суматоха настана. Войскарите, тръгнали във верига, подкараха пред себе си цялото население на Тиризис158. Мъже, жени, деца, старци — всички. Скоро никой не остана зад високите стени. Градът опустя. Дори и стражевите кули се оголиха, без часовои, които иначе никога не напускаха постовете си, вперили поглед в морската шир. Войниците опразниха и пристанищното селище. Подгониха нагоре, към високото плато, и кръчмарите, и момичетата от увеселителните домове, и хамалите от кея, и рибарите. Изведоха всички към вътрешността на страната.

Тогава, убеден напълно, че никой няма да ги види, Лизимах даде заповедта си на триерарха159 — капитана, който пък я препредаде на помощниците си. Голите гребци, наредени в три редици, размахаха веслата под такта на тъпана. Двамата кормчии извиха кормилните си весла, насочиха триерата към пристана.

Агар в това време стоеше облакътен върху долната палуба и гледаше замислен брега. Какво ли пак го очакваше тук? И досега не можеше да си обясни защо го държа толкова време затворен базилевсът. И защо пък след това го отведе с кораба си. Но пак затворен, все в окови, все в трюма. За какво го наказваше така? А всъщност наказание ли беше това или нещо различно? Защото, ако беше за наказание, колко му струваше да го продаде роб, да го хвърли в тъмница, да му отреже главата?

Никъде не го пуснаха на свобода. Чак накрая съвсем случайно Агар чу, че наблизо бил Пергам160. Подразбра, че нещо става на кораба по непрекъснатото топуркане през цялата нощ на палубата, по тракането на изнасяните от трюма амфори и внасянето на тяхно място някакви тежки сандъци.

Когато на другия ден го освободиха от оковите, триерата пореше вълните с курс на север. Небето беше ясносиньо, тъй синьо, каквото Агар никога не бе виждал през живота си. Морето — също синьо. И толкова гъсто осеяно с острови и островчета, та му се струваше, че може да скача от бряг на бряг, както се скача през брода на планинска река.