Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 54

Сколотът се съблече, взе в ръка една кожена торба, в която скри насмолена факла и огниво, после се гмурна в дълбочината. Опипом, защото през нощта водата изглеждаше като катран, след няколко напразни гмурвания най-сетне намери отвора. Запали факлата. Погледът му тозчас се закова в нишата. Златният ритон, за който бе рискувал живота си, заради който бе намерил тая пещера и бе претеглил всичко досега, стоеше непокътнат на мястото, където го бе оставил. Той закрепи факлата на стената с въздишка. Изплува на брега. Щеше му се да вярва, че базилевсът ще го награди добре.

Сам Лизимах организира пренасянето на съкровището. Трима роби — гмурци влязоха в пещерата, хванали краищата на три въжета. Разковаха сандъците и отвътре златните съдове бляснаха с матови сияния под бледото зарево на звездите.

Агар усети, че му се замайва главата при техния вид. Бе рискувал главата си само за един ритон, а тук пред него лежаха стотици ритони, блюда, хидрии, шлемове, колани, нагръдници, гривни, свещници. Идеше му да размаха меча и да се нахвърли срещу всички около него. Но не. Но го размаха. Уверен беше, още при първия опит щеше да бъде съсечен. Лизимах подбираше войници от различни племена, които едва се разбираха на явански. Не би могъл да се сговори с никого. Друго не му оставаше — да мълчи, да чака. Да изчака наградата на базилевса. Трохите. Да изчака още нещо — а само при мисълта за това дъхът му пресекваше — някога пак да се върне тук, на кораб ли, на лодка ли, и да си вземе толкова злато, колкото може да отнесе. Да заживее и той богато, охолно. Не като прост наемник.

На брега робите пълнеха кожени торби със скъпоценности, които биваха изтегляни под водата от другите роби в пещерата. После издърпваха опразнените торби, за да ги напълнят отново. И отново ония отвътре ги изтегляха пълни при себе си.

Тъй — цялата нощ…

Когато и последният товар изчезна под водата, изтокът посивя. Звездите взеха да бледнеят, а морето се уплътни, открои се от небето като лъснат до блясък сребърен поднос.

Лизимах направи знак на Агар да се приближи до него.

— Таксиархе! — рече му той със суров глас. — Никой друг освен нас не бива да знае това! Заповядай на хората си да избият робите! До един!

Агар изтръпна. Не можа веднага да схване смисъла на заповедта.

— Чуваш ли? — повиши глас Лизимах. — Или чакаш и теб да те сполети тая участ? За непокорство.

Сколотът го знаеше. Суровата Лизимахова дисциплина беше успяла да внуши във волното му варварско съзнание тази истина — за неподчинение наемникът плаща с главата си. А той ценеше своята глава. Тутакси събра войниците си и им предаде царската заповед. И царската закана. Видът на Лизимах, застанал на скалата над тях, огромен, широкоплещест, с мускулеста десница, опряна върху тежкия меч, с грозна решителност върху суровото лице, уби у тях всяко колебание.

Преди още нещастните роби, налягали задъхани върху обливаните от вълните камъни, да се опомнят, върху им се изсипа облак стрели. Неулучените от първия залп и по-леко ранените скочиха в ужас да се спасяват. Едни побягнаха нагоре по скалите, други се метнаха във вълните, всеки където се чувствуваше по-сигурен. Ала вторият откос ги настигна насред път. Войниците бяха отлични мерачи, попаденията, им — безпогрешни.