Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 34

Той въздъхна облекчено. Сега, и да се усъмнеха й него, щяха да го оправдаят, щом не намерят откраднатото. Сянката на гномона вече наближаваше делението, на което свършваше постът му. И имаше право да върши каквото си ще до утре.

Ето, смяната се зададе с тежка стъпка. Разводящият го освободи от поста и остави на негово място новия часовой. После го поведе към казармата. Там Агар сложи оръжието и снаряжението си и излезе в обикновено войнишко облекло — с кожени дрехи и кожена шапка, само с къс меч в пояса. С едно все още не можеше да свикне — с голите колене. Не само за щото му беше студено. Повече от срам. Сколотите не са свикнали да излагат на показ голите си нозе.

Всички знаеха, че както обикновено, ще се опъти към кръчмата. Тоя път той я прескочи, хвана страничната пътечка, издълбана в скалистата стена, която го отведе надолу до морския бряг. От камък на камък, обливан от солените пръски, достигна заливчето. Водата беше кристално прозрачна, но тук, до самата й повърхност, разлюляна неспокойно от вълните, дъното не можеше да се види. Трябваше да търси ритона под водата.

Той съблече бързо дрехите си и скочи. Лятото беше още далеч. И студът скова тялото му. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от напрежение. Ала не се върна. Не бе почнал, за да спира насред път. Загреба надолу. И на дълбочина не повече от два-три човешки ръста достигна пясъчното дъно. Пред очите му прелитаха подплашени риби — като размазани сенки. Подобни на неясни сенки лежаха миди и камъни, обкичени с водорасли. Само ритонът не се виждаше. Плувецът се носеше над самото дъно, оглеждаше, опипваше трескаво наред. Въздухът му беше вече на привършване, когато успя да намери това, което търсеше. С рязък замах отскочи към повърхността, вдъхна шумно.

И зърна на няколко разкрача от себе си рибарската лодка. Мигновено пусна ритона. Предпочете да го загуби, отколкото да го видят у него.

Рибарят подвикна шеговито:

— Ей, скит! Ти спиш ли зимен сън?

Още гузен, Агар не отвърна. Поощрен от мълчанието му, рибарят додаде:

— Вярно ли е, че вие, скитите, доите като крави кобилите, а яздите като коне говедата?

Агар все не можеше да проумее какво чудно има в това — всеки народ си има свои обичаи. Защо само елинските да са хубави?

— Вярно е! — изръмжа той. — Но вярно е и друго. Че пием вино от черепите на елините. И от твоя череп става чудесна чаша.

Лодкарят натисна веслата и отмина, неразбрал на шега или наистина говори варваринът. Тогава пък по скалите полазиха орляк дечурлига. Трябваше и от тях да се крие Агар. Затова се гмурна отново, решил тоя път да притули плячката си в някоя ниша по скалистия бряг. Хванал ритона, той зашари покрай отвесната стена.

Отначало не разбра точно какво е това. В искрящата синева забеляза, че скалата се спуска отвесно надолу като каменна завеса. Той се шмугна под нея. Чак тогава видя зиналия отвор. Любопитството му надделя. Пък и не само от любопитство. Нали диреше скривалище? Заплува в черния тунел. И изведнъж главата му се подаде над повърхността. Беше попаднал в някаква пещера. От пет-шест пролуки в скалната стена струеше бледа светлина, при която едва се забелязваха размазаните в мрака очертания на неравния свод и плоския под на височина две стъпки над водата. Точно насреща му лежеше оголен скелет на морска мечка118. Изглежда, тук е било убежище на морските мечки.