Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 35

Смаян, Агар се изкатери на сушата. Обиколи пещерата, опипа стените й. Нищо, никакъв друг изход освен тоя, през който бе проникнал. През пукнатините, от които се процеждаше светлината, не можеше да мине дори мишка.

Той намери една ниша в стената и там скъта плячката си. Щеше да я вземе друг път, когато наоколо не се мяркат хора. И нямаше да издаде никому откритието си.

Той се гмурна обратно и изплува на брега. Децата, без да го забележат, продължаваха гонитбата си по камъните.

Неподозиращ, че още някой може да го е видял, Агар се облече и пое към града. Но още при Главната порта го пресрещна таксиархът.

— Бегом при базилевса! — заповяда му той.

С премаляло сърце Агар изтича към двореца. Охраната го пусна вътре, без да пита. Главният соматофилакт119 го поведе през тесния двор, та го отведе навръх дворцовата кула, където ги очакваше самият Лизимах.

Скитът поздрави по войнишки. Без звук, без движение.

Базилевсът го изгледа под вежди.

— Видях колко време стоя на дъното!

Нещастникът пребледня. Коленете му се разтрепераха. Вече беше готов да се хвърли в нозете му, за да проси милост, когато базилевсът запита:

— Колко можеш да останеш под вода?

Знаеше, един водолаз, който издържа толкова дълго, колкото тоя скит, няма цена. Той може да върши чудеса в една морска битка. А Лизимах мечтаеше и за морски битки. Който владее моретата, владее и земите.

— Аз… — заекна наемникът… — Аз не знам… Не знам…

Лизимах тръгна надолу.

— Ще идем на брега! Да проверя издържливостта ти.

Агар разбра. Не можеше да го излъже. А ако недай боже се досетеше, че го лъже, базилевсът щеше да го убие. Не си поплюваше. Ще не ще, Агар трябваше да признае. Да отърве главата.

— То не е каквото мислиш, базилевсе — измънка той. — Аз… Намерих една пещера… В пещерата бях…

Това каза. За ритона нямаше да спомене. Ритонът беше скрит добре в нишата.

Безизразното лице на Лизимах просветна в едва сдържано любопитство.

— Каква пещера?

— Дълга двадесетина крачки. Широка още толкова. Висока десетина.

— Вход? Изход?

— Само от водата. Един тунел под водата. Отгоре не може.

Лизимах видимо се бе развълнувал. Цял живот бе търсил истинско скривалище. Недосегаемо. Да скъта златото си. За да не го достигне никой. И Сарди120 имаше дълбоки подземия, и Пергам121. Ала известни на всички. И на Селевк, и на другите…

— Казал ли си това някому?

— Никому! — отвърна скитът, без да подозира, че с това подписва смъртната си присъда.

Лизимах плесна с ръце. Дошлият ефеб122 се изпъна покорно пред него. Базилевсът му пошепна заповедта си в ухото.

И в следващата минута двама глухонеми пазачи се метнаха ненадейно върху Агар, овързаха го и го повлякоха към подземието, за да го хвърлят в най-дълбоката килия. Сам, без другар. Без връзка с никого другиго освен с тях. За да не издаде никому тайната си, която вече не беше само негова.