Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 27

И не само Гетия. Гетия не беше крайната му цел. Защото отвъд нея почваше необхватната страна на непознатите тайнствени народи, от които като река течаха кервани с роби, с кожи, със злато. Особено злато. На север са плавали аргонавтите към Златното руно на Колхида94. Злочестата Йо, изоставена от гузния Зевс, превърната на крава, бягайки от ревнивата Хера, минала и през страната на аримаспите, в която грифони95 пазят планини от злато, а еднооките аримаспи, яхнали бесните си коне, го крадат от тях. В трагедията си „Прикованият Прометей“ Есхил казва: „Пази се от остроклюнестите безмълвни кучета на Зевс, от грифоните и еднооката конница на аримаспите!“ Оттам някъде, от далечния север, където хората спели зимен сън като мечките, течеше поток от злато, което, попаднало в ръцете на бактрийските прекупчици, биваше препродавано после на саките и персите. За него мечтаеше Лизимах — да се добере до извора на златната река. Защото отдавна се бе убедил в това — чието е златото, негов е светът. Не друг, а бащата на Александра го бе казал: „Всяка крепостна стена, която не може да бъде превзета с оръжие, може много лесно да бъде прескочена от натоварено със злато магаре.“ Филип не приказваше празни приказки, знаеше чудесно как се преминават крепостни стени.

Лизимах беше натрупал голямо имане. През дългия си живот бе успял да събере толкова злато и скъпоценности, колкото не бе притежавал самият Александър. Подземията на Пергам96 и Сарди97 вече не можеха да ги побират. Ала на него все му изглеждаха недостатъчни. Кажи-речи през ден той правеше своите пресмятания. И през ден се убеждаваше, че все още средствата му не достигат да въоръжи такава армия, каквато му беше нужна, за да осъществи най-съкровените си замисли. Такава армия, с която да довърши делото на Великия, да изрине разните му Птоломеевци, Селевковци и други, да помете Рим и Картаген, да се разпростре на север, на юг, на запад и изток, докъде има земя и хора. Една земя — с един базилевс Лизимах.

А го наричаха на подбив „Скъперника“. Нека си злословят! Защото не подозираха какви надежди, какви честолюбиви кроежи зрееха в съзнанието му. А нямаха ум да прозрат това, което той вече бе оценил — силата на парите. Александър трупаше богатство с меча си. Лизимах щеше да купи колкото ще мечове с богатството си. Затова стискаше парите, не ги пилееше така, както ги пилееха другите, както ги пилееше и широкопръстият Птоломей по някакви си скулптори, философи и музиканти. А Лизимах предпочиташе и често повтаряше мисълта на Александра, че философите трябва само да бъдат бесени. Не даваше пари той за празни работи. След като създадеше световното си царство, след като го утвърдеше, едва тогава можеше да си позволи разкоша да мисли за изкуство и за наука. Сега само трупаше златото. Все едно вързан боен слон, който щеше да насочи срещу враговете, когато му дойдеше времето. Не поддържаше и постоянна армия. Ако му потрябваха, щеше да набере колкото ще мечове под знамената си.