Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 26

При вида на тая естествена крепост старата му мечта отново се разбуждаше. С какво впрочем го превъзхождаше предшественикът му? Със сила ли? Нима можеше някой да се мери по сила и издръжливост с Лизимах? С воля ли? Та нима през целия си дълъг живот не бе доказал на всички, че умее упорито да преследва целите си? С твърдостта си ли? Че кой се бе разправял по-малко жестоко с всеки, който бе дръзвал да се изпречи на пътя му?

Александър остави завета си — да не разкъсват империята. А те, диадохите, уж най-верните му другари, я раздърпаха още пред смъртното му ложе. Всеки се смяташе най-достоен за мястото му. Оставаше им да решат спора само с оръжие. И ето, толкова десетилетия, те се дебнеха, сговаряха се един срещу друг, избиваха се, без при това някой да спечели надмощието.

Лизимах все още не се бе отчаял. Още чувствуваше сили да завърши своето дело. Нима не потвърждаваше това и последната му женитба? Не само по политически причини бе изгонил третата си жена, персийката Амастрис, за да доведе в двореца Арсиноя, дъщерята на Птоломей. Оженил се бе едновременно със сина си Агатокъл, който пък бе взел доведената сестра на Арсиноя, Лизандра. Наистина, убедил се бе, че не притежава достатъчно сили да разгроми съперниците си: Птоломей, Касандър, Деметриус и особено упорития Селевк. Пред тях разполагаше с едно преимущество. Те нямаха възможности да се разширяват: нито към Индия, нито към Рим, нито към Картаген. Единствен той имаше накъде да се насочва, нови земи да завоюва, нови народи да покорява. Северът за него стоеше открит. Непознатият, загадъчен Север, населен със здрави и работливи, но войнствени народи, от които ставаха чудесни роби и несравними войскари. Гети, скити, андрофаги, хиперборейци — кои от тях съществуващи, кои измислени. Вярно ли беше например, че архипеите се раждали плешиви и ставали съдии в съседните племена; че иседоните убивали старците си и ядели месото им, а черепите им позлатявали; че аримаспите били еднооки?

Нататък обръщаше поглед Лизимах. За това мечтаеше по цели нощи. Най-първо да покори гетите с техния непокорен владетел Дромихайт. Да завладее земята им — богата на жито, на стада, на работни хора. Той държеше в своите фаланги много наемници гети. И не можеше да каже кои са по-храбри: скитите ли, галатите91 или гетите. Непобедима щеше да бъде една многобройна войска от гети. И евтина. Малка плата искаха гетите, малко ядяха. Големи несгоди понасяха, не жалеха живота си. За елините смъртта беше зловеща, тя ги отвеждаше в мрачното царство на Аид92. И те пристъпваха с ужас прага му. За гетите смъртта представляваше пътуване в слънчева желана страна. При Залмоксис93.