Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 18

— Да те пази Аргимпаса71! — провикна се тя подире му. — И помни Амага!

Водата подхвана лодката, повлече я по течението. Скил се отпусна отмалял върху дървената й основа. Отпусна се, остави се и той под закрилата на Аргимпаса, богинята на любовта.

Когато се опомни и погледна, вече се смрачаваше. Нажеженото слънчево кълбо потъваше в розовата утайка над кръгозора, а огнената му пътека искреше върху разлюляната повърхност на залива, в който се вливаше като мътно море Танаис72.

Скил посегна да се надигне, заловен с две ръце за борда. Погледна. И видя на по-малко от хвърлей на стрела плаващата насреща му триера.

Попадналият сколот при явана — голокраките става роб. Туй знаеше Скил. А не искаше да бъде роб. Наситил се бе на досегашното си полуробско съществуване. Затова посегна да хване веслата, за да се отклони, ако може, да избяга.

Не успя. Корабът го настигна. Няколко сариси73 се протегнаха и вцепиха борда на лодката. Придърпаха я към дървения корпус под вдигнатите весла. Измъкнаха го навън, откараха го на горната палуба и го изправиха пред триерарха74 — капитана.

Той го оглежда дълго, опипва с поглед здравото му тяло, мускулестите му ръце и плещи, яките крака, волевото лице.

И накрая му заговори по сколотски:

— Имал си щастие. Ако беше попаднал при друг, направо щеше да те продаде. Аз съм също сколот, войник на базилевса Лизимах. Предлагам ти избор: или да станеш и ти войник като мен, или да те прикова долу на греблата. Избирай!

Нямаше място за избор.

— Войник! — почти извика Скил.

Пратеникът до Залмоксис

Троил се досещаше смътно. Подозираше само. Като истински гет и той вярваше в силата на Залмоксис75, вярваше в божествените внушения на главния му жрец Залмодегик. Но това, що бе чул със собствените си уши, бе разколебало вярата му. Той сам разпита заловения съгледвач. Сам чу признанията му при вида на нажежените щипци. Призна си елинът, че го изпраща Агатокъл, синът на Лизимах, да предаде на Золтес, братовия син на Залмодегик, че ще го чака в Тиризис76 през месец десий, когато пролетта преминава в лятото. Само туй. Но и то беше достатъчно да възбуди подозрението на Троил. Какво можеха да преговарят Золтес и синът на най-опасния враг, поробител на всички траки?

Разколебани бяха напоследък гетите от увъртанията на Лизимах. Едни бяха повярвали в миролюбивите му приказки. И то предимно знатните. Защото им бяха дотегнали войните. При това се надяваха на по-големи облаги от мира, който щеше да им позволи спокойно забогатяване. Убедили се бяха, че търговията с елините ги облагодетелствува повече, отколкото военния грабеж. Че в мир и беднотията е по-послушна, не се буни, копае и оре смирено. А други не вярваха, уверени, че такъв мощен съсед, и тъй ненаситен, рано или късно ще посегне към още непокорените гетски земи. Малцина от знатните се бояха от това. Знаеха го. Елините, ако им се покориш доброволно, ще те оставят пак аристократ. Да му мисли народът, дето ще трябва да носи на гърба си и своите, и чуждите господари.

Ведно с народа се боеше от елините и цар Дромихайт. Защото знаеше, без народа той нямаше да бъде цар, под елинска власт също нямаше да бъде цар. Загубеше ли свободата си гетският народ, щеше да загуби царството си и Дромихайт. Една и съща грижа сплотяваше народ и владетел, една и съща участ. Като него, дори още по-убеден от него, беше Троил, най-младият му военачалник. Белезите по лицето са знак на доблест — тъй твърдят гетите. И ако това е вярно, то Троил трябваше да бъде най-доблестният воин, защото лицето му беше нарязано от следите на безбройните сражения, в които бе участвувал. Затова, макар и твърде млад, се бе очертал като един от най-надеждните пълководци в Гетия. Тачеше го Дромихайт, вслушваше се в съветите му. И може би на него дължеше упоритото си недоверие към уловките, що му подхвърляше често Лизимах. Отдавна се таеше и недоверието между Дромихайт и Залмодегик. Още по-отдавна съществуваше съперничеството между владетелите и главните залмоксови жреци, може би още от първите наследници на Залмоксис, обожествения гетски жрец.