Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 16

Скил не ги видя. Лежеше безчувствен, проснат по очи върху напуканата крайречна тиня.

Може би само това, тая, смъртна неподвижност му спаси живота. Насочената към гърдите му стрела се наведе надолу, лъкът бавно отпусна тетивата си. Иззад храста, където бе стояла досега в засада, излезе стройна девойка, предпазила гърдите си с броня от кожа на тур68, с бронзов шлем на главата и къс нож акинак69 в ръка. Тя пристъпи дебнешком към чужденеца. Загледа го. И прибра ножа си. Нямаше сили да удари мъртвец. За нея то беше срамно. Само победа над жив враг донася слава на савроматката70, само тя й дава право да се завърне гордо в рода, да си избере съпруг, да се омъжи. И да заживее като всички други — да има деца, внуци, зетьове; да ги ръководи и напътствува, докато има сила и разум. А досега все не успяваше да постигне тая почест, все не й се бе случвало да срещне враг, когото да срази, чийто скалп да отнесе в рода, за да го положи пред майката — господарка, от която да получи благословията й за брачен живот. Само два пъти съдбата й бе предложила избор, ала за беда и двата пъти тя не бе успяла да го използува. Все нещо бе попречвало: ту скъсана тетива, ту нездраво закрепено перо на стрелата. Така се бе оправдавала пред майките — старейшинки. А в себе си знаеше — имаше в нея нещо, някаква мекост, срамна жалостивост, която не й позволяваше да убие човек. Нейните връстнички бяха изпълнили отдавна дълга си пред племето и живееха в шатрите си, окръжени с рояци дечурлига. Единствена тя все още обхождаше граничните пущинаци с девойките, търсейки щастието си.

Тя стоеше неподвижна, загледана в отпуснатата глава на непознатия. И в очите й неволно се прокрадваше странен израз — на съжаление, на възхита. Възхита от смелите, мъжествени черти на това лице. И жал — че бе мъртво. Че не можеше да украси със скалпа му своята шатра…

Жалеха я и истинската й майка, жалеха я и другите майки — старейшинки, затова я изпращаха по най-опасните места — дано й се усмихне щастието, дано придобие своя сватбен чеиз. Много момци я харесваха, с радост биха влезли в нейния дом като женихи, ала не смееха да изкажат това, нямаха право. Позор е да поискаш жена, която не е изпълнила оброка си. Ей тъй неволно се бе примирила — приела бе, че цял живот ще остане мома, че цял живот ще бъде воин. И престана дори да поглежда момците.

А сега? Тя трепна. Усети нещо, което до днес не бе усещала. Дръзка мисъл проряза съзнанието й. Дръзка, светотатствена. Неволно й се прииска да притисне тая мъжка глава към гърдите си. Макар и мъртва…

Ала не. Не беше мъртва. Устните й се размърдаха, отрониха тих стон. И девойката не устоя. Поддала се на някакъв неосъзнат порив, на внезапно разбудена женственост, тя положи лъка до себе си и коленичи. Опита се да измъкне стрелата от гърба на скита. Не успя. А знаеше — скитите правят върховете с подвити зъбчета, които при всяко дръпване се впиват по-дълбоко в раната, държат, не пускат.