Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 14

Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:

— Да се ослепи!

Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.

По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.

С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.

И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп64 в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.

Намери го отново пак във Вавилон, но вече труп, покрай който диадохите65 — приемниците му, се бяха счепкали вече заради наследството му. Мълвеше се, че преди смъртта си Александър свалил пръстена от ръката си и го предал на Пердика с думите: „За най-силния!“ И Пердика го задържал у себе си.

Там, пред жертвената клада, Орития даде клетвата си. Закле се във всичко свято — в паметта на майка си, в името на Дионис, в името на Александър. Закле се да намери Лизимаха и да му отмъсти.

Най-сетне диадохите разкъсаха Александровото царство. Тръгна и Лизимах към Тракия, която му се бе паднала при дележа. Ала и него не можеше да настигне отмъстителната. Летеше Лизимах от сражение към сражение: ту срещу Севт, одриския цар; ту срещу скитите, а най-често срещу доскорошните си другари. Поселила се бе сред тях Ерида66 — Раздорът, сестрата на Арес, майката на Бедствието, Кавгата и Глада. Ерида, която някога бе подхвърлила ябълката на раздора между Атина, Афродита и Хера.

Завърна се сляпата клетница отново в своя храм. Разкаяна. Изкупила стократно прегрешението със страданията си. И жреците отново я приеха, отново застана прорицателката зад жертвения олтар. И отново се разнесе славата й по света. Отвред заприиждаха богомолци да чуят волята на боговете от устата на сляпата ясновидка. Прозряла бе Орития, че само така би могла да постигне целта си. Разбрала бе каква власт имаха нейните думи, изричани като повеля на Дионис.

И чакаше, плетеше мрежите си срещу Лизимах. Но ловък беше проклетникът, силен и хитър. Пресичаше всеки заговор още в зачатъка му, разбиваше още преди да се зароди всеки съюз, който би могъл да се насочи срещу него. И сякаш единствен от диадохите разчиташе повече на своите сили, отколкото на предсказанията. Единствен той — когото толкова чакаше Орития, не отиде при нея.