Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 13

Петър Бобев

Най-изкусен майстор изкова златен пръстен; по красота и ценност подобаващ на оня, за когото бе отреден. Такъв, какъвто само траките умееха да правят. И там, в плитко удълбление, с невидим отвор навътре, поставиха зловещото зрънце. Така че от топлината на ръката и от потта отровата да се оттича по малко, да се размазва върху кожата на пръста, А околовръст златарят написа с елински букви: „Александър, владетел на света.“

После със знатни пратеници, придружени от кервани с подобаващи дарове, изпратиха пръстена към земите на Азия, да настигнат потисника и да му го поднесат. Та да отърват и Тракия, и света от най-неукротимия насилник, когото познаваха.

Изтрая Орития десет дни. Повече не можа. Така е устроено клетото човешко сърце — редом се таят и омраза, и любов. Пред смъртната заплаха, що надвисваше над неверния възлюбен, потиснатата любов отново припламна с още по-голяма сила.

Заряза клетата и храм, и дом, и бог, и родина. И се втурна да спасява врага на народа и на бога си. Мушна в пазва златото си, спусна се надолу по Нестос54. Достигна Абдера, срещу Тасос. Оттам с търговска трирема прекоси Тракийското море55, осеяно с каменисти архипелази, и слезе в Киликия56. После, приставайки от един керван към друг, през Мидия и Сарди57, през Суза58 и Бактрия59, най-сетне след много месеци път достигна Персеполис, дотогава най-богатия от всички градове на света, а сега купчина развалини и пепелища. Такъв беше Александър — строител и разрушител в един образ. В пиянска оргия бе запалил той двореца на Дарий в Персеполис, за да няма по-хубави от градовете, които той щеше да създаде.

Продължи Орития по стъпките на Завоевателя. Бързаше лудо, за да не я преварят пратениците на Кеас с отровния пръстен. Само от нейната бързина сега зависеше съдбата на Александра.

Уви! Не успя. Закъсня. Когато най-сетне, се добра до Вавилон, войската тръгваше на Изток, към Индия. Великият бе решил да завоюва целия свят.

Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите60 и соматофилактите61 си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.

На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.

Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.

— Александре, чакай!

В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите62, в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.

А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак63, от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.