Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 112

Най-сетне успя. Изскочи над повърхността; вдъхна шумно. И в същия миг около него се посипа градушка от стрели.

С бърз поглед Скил прецени. Отдалечил се бе много от миопароната, но не толкова, колкото трябваше. Трябваше още малко. И той се гмурна повторно, за да се предпази от рояците стрели, които го преследваха с ядно бръмчене. Изплува след още двадесетина крачки. Вече недосегаем. Загреба над водата по-спокойно.

Наблизо продължаваха да играят и пръхтят делфините. Ала нито го нападаха, нито му помагаха. Все едно, че го нямаше.

Скил знаеше. Корабите пускат котва навътре в морето. И чакат там местните хора да им докарат с лодки стоките си. Нямат право да спират на брега. То е равносилно на война. На това разчиташе и той — че няма да го преследват нататък.

Ала се бе излъгал. Ето, трима пирати скочиха в лодката. Размахаха веслата. Беглецът проумя мигновено заплахата и загреба лудо с ръце и крака. Ала не му спореше. Веригата тежеше, спъваше движенията му, теглеше го към дъното. Въпреки това, въпреки цялата трудност, той не спираше. Гребеше, пляскаше като безумен. Нима трябваше да загине? И то сега? На сто крачки от брега, от спасението?

Лодката го наближаваше. Пиратите викаха подире му да спре. Нима вярваха, че ще ги послуша?

Оставаха им още два-три разтега. Ето, достигнаха го. Той се гмурна. Ала отгоре през бистрата вода те видяха накъде отплува. Свиха нататък и когато той се подаде току под самата лодка, три чифта ръце посегнаха да го хванат.

Плувецът потъна, преди да е вдъхнал въздух. Не можа да издържи повече. Изплува начаса. И с ужас усети как някаква яка ръка се вкопчи в косата му.

Тогава видя наредените край брега савроматки. С опънати лъкове. И Амага пред всички! Амага! Не можеше да бъде друга. С нейната коса, с нейната снага, с нейните движения.

— Амага! — извика той с последни сили. — Амага! Аз съм… Скил… Скил…

Още две ръце се протегнаха към него, подхванаха го под мишниците, задърпаха да го прехвърлят в лодката.

Изведнъж тези ръце омекнаха, отпуснаха го и във водата пльосна единият преследвач с щръкнала в гърлото му стрела. Но другият продължаваше да го стиска за косата, подвиквайки припряно на другаря си да обърне назад. Нов рой стрели се посипа отгоре им, без да засегне някого.

Влачен за косите, Скил видя с ужас как се отдалечава от брега. От спасението.

И се извъртя рязко. Успя да се обърне и да хване пирата за ръцете. С ловко извъртане го дръпна, преметна го при себе си във водата. Посегна към гърлото му, почна да го души.

Тогава третият вдигна веслото да го стовари върху главата му. Не успя. Една добре премерена стрела прониза гърдите му.

Скил пусна врага си, който потъна безжизнен в дълбините, а той загреба към брега, следван от ругатните на разбойниците от кораба, тоя път вече не посмели да го преследват.

Най-сетне усети под краката си твърдото дъно. Стъпи, закрачи към сушата. И там, полужив от изтощение, се строполи на пясъка.