Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 113

Когато пред очите му просветна, беглецът се видя обграден от цял отред савроматски девойки с опънати насреща му лъкове. А пред него, закрила го с тялото си, стоеше разярена самата Амага.

Скил се надигна, изправи се до нея. И тя го прегърна с лява ръка, докато с дясната стискаше заплашително меча.

— Отстъпете! — извика тя, задъхана от гняв.

Десетничката амазонка пристъпи напред заплашително.

— Всеки чужд мъж, слязъл на тоя бряг, трябва де умре!

Амага вдигна още по-решително оръжието си.

— Аз вече убих първия си враг. И то не само един, а двама… И имам право да се омъжа.

— Имаш — отвърна десетничката. — Такъв е законът…

Амага почти извика:

— Тогава… Слушайте закона! Ето моят мъж… Вече не е чужд…

Разярените амазонки бавно отпуснаха надолу върховете на стрелите си.

Защото тъй повеляваше Аргимпаса297, богинята на любовта…

Щастието на Орития

Затворницата забелязваше как намалява водата в питоса298. Вече при всяко гребване глинената й чаша се чукаше о дъното. Намаляваше и храната, която й бе оставил Лизимах.

Във вечния мрак, затиснал нейния свят, нямаше ден и нощ. Нямаше изгрев и залез. Имаше само тъмнина, черна и непрогледна, каквато навярно е водата на Стикс299, през която Харон300 превозва душите на умрелите. И може би заради това сегашният й затвор в дълбоката пещера, без искрица светлина, не й изглеждаше толкова зловещ. Та нали животът й беше една безкрайна тъмница, откак изгуби Александра — светлината на сърцето си, и истинската светлина на очите си. Един безкраен Стикс, вледенил приживе душата й…

И ето, дойде и тоя час, когато чашата й излезе от питоса суха. Водата се бе свършила. И никой нямаше да й поднесе друга. И никой нямаше да й отвори, та да я изведе навън. Останали й бяха десетина маслини и кора хляб. Но водата беше по-важна. Без храна може да се живее дълго. Без вода не може. След ден-два-три Орития трябваше да умре.

Струваше й се, че вече вижда пред себе си прекрасната ловджийка Бендида301, наметната с пъстра зейра302, която й дава знак с ръка и я кани да я последва. Накъде ли? На нейния празник ли, когато жените ядат сурово свинско месо, за да получат разплодна сила от богинята на плодородието?

Но не. Орития знаеше. Никога нямаше да празнува Бендидиите. За друго я зовеше богинята — зовеше не нея, защото тялото й не можеше да види нищо; зовеше душата й, която отделена дори от сляпо тяло е зряща. Нали Бендида беше тая, която се грижеше за душите на умрелите тракийки? И колкото повече е страдала душата, толкова повече грижи изискваше?

Ясно, идеше краят. А Орития не се боеше от него, И не само защото всички траки не се страхуват от смъртта; не само защото знаеше, че всеки край е ново начало. Не само защото като вярваща в Дионис се надяваше като него да добие безсмъртие. Знаеше, душата се преражда, за да изкупи предишните си грехове. И така, по пътя на преражданията, да се слее с божеството. Колко ли пъти щеше да се преражда Орития, за да изкупи своите страшни грехове? Тя познаваше екстаза — когато душата излиза от тялото и се приобщава към Дионис, за да вкуси още приживе своята независимост от тялото — да вкуси от блаженството, на което ще се наслаждава вечно в отвъдния живот.