Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 96

И в този ужасен момент той разбра, че е загубил това, което толкова беше търсил, толкова му беше нужно в неговото смирение и покорство — ключа към вратите на разбирането и просветлението, което така старателно беше търсил. Сега то му изглеждаше реално, постижимо, но на много висока цена. Цена, която неговата низка груба и недодялана човешка природа никога няма да му позволи да плати.

Тридесет и шест

Някъде през нощта Мона Кямпбъл беше заминала. Колата я нямаше, но нямаше и следи по мократа от росата трева. Не е мислила и да се връща, защото палтото, което беше окачено на куката зад кухненската врата, го нямаше. Нямаше и другите дрехи. В къщата не беше останало нищо, което да свидетелства, че тя изобщо е пребивавала в нея.

Сега изглеждаше празна. Празна не защото нямаше никой в нея, а в смисъл, че повече не представляваше място за обитаване. Принадлежеше на друго време, на отминали дни. Хората вече нямаха нужда от къщи като тази, сгушена в средата на обработваеми земи. Днес те живееха в огромни блокове от камък и желязо, натикани един до друг. Човекът, който едно време е бил скитник и понякога самотник, сега беше член на огромни тълпи, а в близкото бъдеще нямаше да има отделни къщи и отделни постройки въобще. Целият свят ще бъде една огромна постройка и тълпящите се милиарди ще живеят дълбоко под земята и високо в небето. Ще живеят в плуващи градове и огромни капсули на дъното на океана. Ще живеят на големи спътници, които сами по себе си ще бъдат градове, обикалящи в Космоса. Ще дойде времето и да се преселват на други планети, подготвени за тях. Ще се възползват от всяко свободно местенце, където и да се намира то. Ще търсят и откриват нови, когато всичко се изчерпи. Да, ще го направят, защото друго спасение няма. Мечтите и бълнуванията за времето вече са мъртви.

Фрост се изправи на верандата и погледна над обраслата в буренаци и храсти пустош, била някога стопанство. Старата ограда се бе превърнала във ветроупорна развалина. От младите филизи и храстчета, които беше запомнил, когато идваше тук като момче през ваканциите, сега се извисяваха в небето високи дървета. Оградите бяха порутени и почупени и не беше далече денят, когато съвсем нямаше да ги има. А след век, може би, изоставени без грижа и поддръжка и къщата и плевнята щяха да изчезнат. Ще се превърнат в куп развалини. Мона Кямпбъл беше заминала, а сега и той щеше да го направи. Не защото се надяваше да отиде някъде, а просто защото нямаше смисъл да се остава тук. Ще слезе долу на пътя и ще тръгне безцелно, защото за никъде определено не беше тръгнал. Ще се прикрива. Ще се опита и сигурно ще успее да се придвижи, вероятно на юг, защото след няколко месеца по тези земи ще застудее и ще падне сняг.

На югозапад — помисли си той. Към пустинните места и планините; места, които много пъти е искал да посети.

Мона Кямпбъл беше заминала! А защо?

Може би защото се е страхувала, че той може да я предаде с надеждата да бъде реабилитиран като човешко същество. Или пък защото е решила, че не е трябвало да му казва това, което му каза, с което е станала уязвима.