Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 94

— Точно така — отговори тя. — Не мога да превърна човечеството в стадо глупци.

Тридесет и пет

Огдън Ръсел спря да копае, защото опря в нещо като камък. Не му оставаше друго, освен да продължи с ръце. Дупката не беше достатъчно дълбока и кръстът, който не му даваше мира тези дни, отново щеше да му създава главоболия.

Застана прав в дупката, която стигаше някъде между коляното и хълбока му, и погледна кръста, проснат на земята. Кръстачката беше привързана към дългото парче с лозова пръчка. Дългата част беше дървото, което той намери изхвърлено от водата и домъкна тук.

Беше доста голямо и несъмнено искаше и по-дълбока дупка. По-късо щеше да е по-добре, но той нямаше избор — взе това, което намери, а не разполагаше нито с трион или брадва, за да го скъси.

За да стои кръста стабилно изправен, при това положение, беше необходима почти два пъти по-дълбока дупка. Налагаше се да копае на друго място, малко по-нататък, защото дори и да разровеше около камъка, нямаше да може да го извади от дупката.

Облегна се на стената на дупката и ядно заудря с босата си пета по камъка. Стори му се, че ударите не звучат като удари по камък. Спря ритниците и се наведе към необикновения камък. Спомни си, че още в началото му се стори прекалено равен и гладък за обикновен камък.

Учуден и озадачен, заклати глава.

Може би не е камък. Но ако не е камък, какво е тогава?

Отново се наведе и присви в тясната дупка. Опипа с ръце твърдото дъно и се увери. Камъкът беше равен и гладък. Натисна с длан и усети огъване.

Озадачен и развълнуван изгреба няколко шепи пясък от едната страна на дупката и усети, че може да подкопае камъка. Изхвърли още няколко шепи и пръстите му напипаха някакъв по-твърд ръб и го обхванаха. Той се напъна доколкото му позволяваше теснотията. Предметът, който той смяташе за камък се преобърна и се изправи. Не беше камък, а нещо метално, проядено от ръжда. От него изпаднаха дребни люспици ръжда стояли там дълго време необезпокоявани. Повдигнатата страна на металния предмет беше пробита и изпълнена с пясък, в който личаха предмети, увити в нещо като пожълтяла хартия.

Ръсел се пресегна и вдигна един от завитите предмети. Хартията беше стара и чуплива и се раздроби щом я докосна. Разкъса я докрай и в ръцете му остана изящно гравиран предмет.

Изправи се и вдигна предмета към слънчевата светлина. Беше къс гравиран хеманит, изкусно оформен. Синьо-зеленото в основата беше вода, от която белият хеманитов шаран излизаше. Всяка една от люспите му беше гравирана с изящно съвършенство. Изяществото на тази фина изработка накара ръката на Ръсел да потрепери.

Тук имаше красота. Имаше съкровище. И ако във всеки от пакетите имаше парче хеманит, това беше богатство, за каквото малко хора са мечтали.

Внимателно сложи гравюрата на пясъка до дупката. Наведе се бързо и извади още един пакет. И още един, и още — докато нареди на пясъка около 25 гравирани хеманита.