Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 95

Погледна ги, внушително наредени пред него. Сълзи замрежиха очите му и потекоха по брадясалите му страни.

Седмици наред той се беше молил, просил. Седмици наред терзания късаха сърцето му. Ядеше тези противни миди. И през цялото това време, в пясъка под краката му е лежало това съкровище. Това неочаквано и тайнствено укритие, което е чакало откривателя си. И кой знае колко дълго е чакало този момент, когато той реши да изкопае по-дълбока дупка, за да издигне кръста.

Съкровище, замисли се той. Не това, което той търсеше, но несъмнено съкровище и то съкровище, с което човек би могъл да влезе във втория живот със солиден капитал.

Измъкна се от дупката, приклекна до хеманита и впери поглед в него. Не можеше да повярва. Побутна няколко парчета с пръст, за да се увери, че не сънува.

Съкровище, помисли той. Не търсеното, но това, което намери, докато търсеше другото, може би не така ценно съкровище.

Не беше ли това поредно изпитание, учуди се той. Не му ли стигаха мидите, неудобствата, трудностите и мизерията, които изживя на този остров? Възможно ли е по някакъв начин тези гравирани ценности да са поставени тук, за да го изпитат, да проверят дали заслужава онова, другото съкровище?

Дали пък не грешеше с колебанието си? Може би трябва да грабне всичките тези гравирания и да ги захвърли в реката, доказвайки, че презира всичко светско. Да се върне след това и да продължи изкопаването на дупката; да укрепи кръста, та да не може вятърът вече да го събаря. След това, може би като по-нататъшно доказателство за преданост, да изтръгне предавателчето от гърдите си и също да го хвърли в реката и да се отърве от всичко, което го свързва със света?

Той приседна на пясъка, склопи ръце на корема си, заклати се напред-назад и се замисли за собствената си мизерия.

Ще има ли край? — запита се той. Някога ще свърши ли? Няма ли край унижението, което човек трупа отгоре си?

Бог е милостив и великодушен! Всички книги казват, че е. Копнее да спечели душите на хората и да ги привърже към Себе Си. А начин винаги има. Пътя е винаги открит. Единственото, което трябва да се направи, е да се извърви този път и да се стигне до всеобхватното и вечно съвършенство.

На този остров обаче той не почувства милост. Нямаше нито предзнание, нито въодушевление. Път не се откри, нито посочи. А и хеманита беше в някакъв ръждясал метален съд, явно не по вкуса и стила Божи. И най-после, запита се той, защо Бог ще си прави толкова труд, за да постигне някаква намеса? Защо ще вземе да се занимава и безпокои с такъв като него изобщо? С него, един прост и глупав човек, когато има милиарди други? Но чакай, чакай, защо той ще очаква такова нещо от Бога? Как може да се допусне фактът, че си е позволил да очаква такова нещо, не е ли признак на суета и грях?

Пресегна се, взе едно от парчетата, стисна го здраво в ръка и се засили да го хвърли. Разтърси се в хлипове и още сълзи заляха брадата му.

Засили се да го хвърли, но не можа. Стиснатият му юмрук се отпусна. Хеманитът се изхлузи и падна на пясъка.