Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 87

В последната миля пътят съвсем се стесни. Заприлича на тясно прокопан канал в склона на хълма. От дясната страна стръмно се спускаше склон, гъсто обрасъл с дървета и храсти. Тук-там от нападалите листа се показваха сиви камъни покрити с мъх. От ляво теренът беше съвсем стръмен, с рядко накацали по него камъни и дървета.

Ан реши, че ако след още пет минути не намери място да обърне, ще върне колата на заден ход до разклонението, няколко мили назад. Това обаче щеше да бъде бавна процедура, дори опасна в тази теснотия и хич не й се искаше да я предприема, освен ако не се наложеше.

Клоните на дърветата от двете страни се сливаха и образуваха тунел, а някои се свеждаха ниско и драскаха по колата.

Видя гнездото много късно, а дори и да беше го видяла нямаше да разбере, че е гнездо. Приличаше на сива топка намачкана хартия, виснала на клона. Удари се в предното стъкло на колата, хлъзна се по колонката и хлътна в отворения прозорец. Рояк насекоми се разхвърчаха от него и сърдито забръмчаха. Едва сега Ан разбра, че тази топка хартия беше гнездо на оси.

Спуснаха се по лицето й и се забиха в косата й. Започна да крещи и да ги пъди с ръце. Колата кривна встрани, олюля се и изскочи от пътя. Удари се в едно дърво, отскочи назад и се удари в камък, завъртя се около него и спря със задната си част заклещена между две дървета.

Ан напипа ключалката и я натисна. Вратата се отвори и тя се изтърколи навън. С усилия се изправи на крака и се впусна в безогледен див бяг, като непрекъснато се шляпаше по лицето и врата. Препъна се, падна и се претърколи. Хвана се за паднало дърво и отново стана.

Една оса запълзя по челото й, друга гневно забръмча в косата й. На две места по врата и на едно по бузата почувства болезнени парения.

Осата на челото отлетя. Ан седна бавно и разклати глава. Бръмченето спря. И тази оса очевидно беше отлетяла.

Разголи краката си. Бяха осеяни със синини и ожулвания. Не липсваха ужилвания и по тях. Слабо пулсиране, като при оток се чувстваше в единия й глезен. Седна внимателно на падналото дърво. Под тежестта й прогнилото стъбло се счупи на парчета и падна на земята.

Наоколо беше черно, сиво и зелено. Покоят на тази пустош също беше зелен. Не трепваше нито лист. Природата беше се притаила в очакване — спокойна и уверена. Случилото се като че ли не я интересуваше.

Ан искаше да крещи, но се овладя. Убеди се, че не беше време за нерви. Единственото, което трябваше да направи, беше да поседи на този пън и да събере мислите си. Да прецени ситуацията и след това да се изкачи и види в какво състояние е колата й. При все че беше съвсем сигурна, че дори и да може да се запали, тя едва ли би могла да излезе на пътя от само себе си. Колите са направени за градските улици, не за терени като този. Тръгването й беше една глупост, разбира се. Това пътуване тя не трябваше да предприема. Тръгна, спомни си тя, по две причини — да избяга от преследването на Вечният Център и с едно плахо усещане, че по тези места ще може да намери Даниел Фрост.

А защо Даниел Фрост? — опита се да си обясни тя. Човек, с когото беше се виждала само веднъж. Човек, за когото беше сготвила вечеря и я споделила на маса, осветена от свещи и украсена с рози. Човек, с когото й беше лесно и приятно да разговаря. Човек, който обеща помощ при все че съзнаваше, че не може да я даде и усещаше, че и него самият го грози опасност. Човекът, който й беше казал, че е прекарвал летата на своето детство в едно стопанство близо до Бриджпорт в Уискънсин.