Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 86

— Аз се настаних в нея — каза тя. — Предполагах, че никой няма да има нищо против.

— Сигурно няма — отвърна той.

— Вие изглежда също имате нужда от храна — обърна се тя към него, — и от почивка — също.

— Вижте, мем, трябва да ви кажа нещо. Аз съм ости. Остракиран съм и не бива с никого да говоря и никой не трябва…

Тя вдигна ръка.

— Знам какво е остракиран. Не ми обяснявайте.

— Исках просто честно да ви кажа и да ви предупредя. На тази светлина трудно можете да забележите, а и брадата ми порасна и поприкри белезите. Ще поостана, за да ви помогна с човека ако искате, и след това ще си отида. Не ми се ще да ви причинявам неприятности.

— Млади човече — каза тя, — остракизма за мене е едно нищо. Съмнявам се дали изобщо е нещо за някого тук в тази пустош.

— Но аз не искам…

— Ами след като сте остракиран и не трябва да контактувате с никого, защо е трябвало да се главоболите с този човек?

— Не можех да го оставя така. Не можех да го оставя да умре!

— Могли сте — отвърна тя. — Това не е било задължение за един остракиран.

— Но мем…

— Виждала съм ви някъде — прекъсна го тя. — Без брада. Още от началото си го помислих, щом осветих лицето ви със свещта, но…

— Не мисля, че сте ме виждали — каза той. — Името ми е Даниел Фрост и…

— Даниел Фрост от Вечният Център?

— Да. Но Вие как…

— Радиото — отвърна тя. — Аз имам радио и следя новините. Казаха, че сте изчезнал. Говориха за някакъв скандал, но не казаха, че сте остракиран. И ето че се сетих къде съм ви виждала. На Новогодишната забава, точно преди една година.

— Новогодишната забава?

— Да, във Вечния Център в Ню Йорк. Вие навярно не сте ме запомнили. Не ни запознаха. Аз бях с хората от отдела за Изследване на Времето.

— Изследване на Времето! — едва не извика той, защото вече разбра коя е жената.

Беше тази, за която Би Джей каза, че трябва да се намери. Изчезналата.

— Радвам се, че най-после се срещнах с Вас, Даниел Фрост — каза тя. — Моето име е Мона Кямпбъл.

Тридесет и три

Ан Харисън разбра, че отново беше навлязла в път без изход, но нямаше какво друго да прави освен да го следва докато намери място за обръщане, за да се върне и отново да потърси път, който да я отведе на запад.

Едно време пътищата са били номерирани и старателно обозначени. На всяка сервизна станция е имало подробни карти. Сега обаче повече от пътните знаци бяха изчезнали и нямаше сервизни станции. С тези коли, задвижвани от дългосрочни, почти вечни акумулатори нямаше нужда и от сервизи.

В тази пустош всичко се свеждаше до търсене на верния път. Човек често се забиваше в грешни посоки, връщаше се и отново търсеше. В някои дни тя изминаваше само по няколко мили, а често и без да знае къде се намира. Рядко попадаше на хора, които да пита и рядко минаваше през населени места. Погледнато от друга страна, беше една изключителна възможност за гадаене.

Денят беше топъл. Буйната растителност около пътя образуваше нещо като тунел и задържаше горещината. Дори с отворени прозорци в колата едва се дишаше.