Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 89

Някой се изкашля за да прочисти гърлото си, като че да проговори, но се отказа.

Нечии крака неуверено се разстъпваха по пътя.

Прозвуча несигурен глас. Глас, който като че ли се страхуваше да наруши горският покой.

— Мис Харисън, тук ли сте някъде? — запита той.

Тя леко се понадигна изненадана. Беше чувала този глас и трябваше да се сети кой е.

— Мистър Сътън — откликна тя, възможно най-спокойно, решила да не вика и да издава изненадата си. — Ето ме тук. Внимавайте, там има гнездо на оси.

— Гнездо на оси ли?

— Там на пътя. Точно пред Вас.

— Вие добре ли сте?

— Да, добре съм. Понажилена малко. Блъснах се с колата в гнездото. Колата изскочи от пътя и…

Принуди се да спре. Думите й се лееха като отпушен поток. Трябваше да се контролира. Трябваше да се пребори с тази хистерия.

Онзи вече беше излязъл от пътя и подскачаше надолу към нея.

Тя го видя. Едрият набит мъж със сивосинкавото и брадясало лице. Той се спря и изгледа колата.

— О, лоша работа — каза той.

— Едно колело е счупено. Нагънато като юфка.

— Създадохте ми доста главоболия да ви търся — каза той.

— Но защо… как ме открихте?

— Сляпа случайност — каза той. — Десетина-петнадесет човека от нашите ви търсят в най-различни посоки. Аз единствен попаднах в следите ви, преди един два дни. Бяхте разговаряли с хората в едно село.

— Спирах на много места, за да питам за пътя — каза тя.

Той кимна с глава.

— А и в къщата горе до разклонението. Те ми казаха, че сте тръгнали в тази посока. Казаха ми, че пътят се губи и не води за никъде. Казаха, че ще имате неприятности, защото пътят е съвсем негоден.

— Аз не видях къща.

— Възможно е — каза той. — Тя е малко встрани, не се вижда добре. Едно куче излезе и ме залая. Иначе и аз нямаше да разбера.

Тя се изправи на крака.

— Е, и какво сега? — запита тя. — Защо ме следите?

— Имаме нужда от Вас. Има нещо, което Вие трябва да направите. Нещо, което ние не можем. Франклин Чапмън е мъртъв.

— Мъртъв!

— Инфаркт — каза той.

— Пликът! — ревна тя. — Той беше единственият, който знаеше…

— Всичко е в ред — прекъсна я той. — Плика е у нас. Ние не го изпускахме от очи. Един шофьор на такси го взе и го закара в пощата…

— Там беше писмото — каза тя. — Аз го помолих да наеме една кутия с фиктивно име. Дадох му плика, той го адресира до себе си и го остави в кутията. Нещо съвсем законно. По този начин аз нямаше да знам къде се намира писмото.

— Шофьорът на таксито беше един от нашите — каза Сътън. — Така го и проследихме. Изглеждал е зле когато се е качил в колата и…

— Горкия Франкин — въздъхна тя.

— Бил е мъртъв преди още да падне на пода. Не е разбрал изобщо какво е станало.

— Но за него втори живот няма, няма да…

— Отреден му е по-добър втори живот — каза Сътън, — много по-добър от този, който Вечният Център обещава.

Тридесет и четири

Фрост седна на стълбите на верандата и се загледа в долината. Първите сенки на вечерта се стелеха по реката и низината. А далече над върховете на дърветата, в нестройна редица, ято врани летяха към гнездата си. На другата страна на реката блясналата ивица на стария изоставен път, като бяла панделка или огромна змия се виеше около заоблените хълмове.