Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 84

Тридесет и две

Бурята се разрази минути след неговото тръгване. Прегърнал човека като бебе, Фрост мъчително си пробиваше път през хаоса от проблясващи светкавици и постоянен тътнеж от гръмотевици, които хълмовете наоколо многократно повтаряха. Дъждът се сипеше като из ведро и земята под краката му като че ли се движеше с поройните талази. Дърветата над него шибаха клони като огромни агонизиращи чудовища. Скалите по върховете на хълмовете тъжно стенеха и като че ли запълваха паузите между гръмотевиците.

Човекът, когото носеше, хич не беше лек. Беше набит и тежък. Налагаше се Фрост често да спира и търси опора за товара си без да го лишава от бащинската прегръдка. Между тези неизбежни почивки той неотстъпно продължаваше трудния си път. Стъпка по стъпка опипваше и изкачваше хълма. Почвата под краката му беше неустойчива, като течащата по нея вода. В низината долу се чуваше рева на прииждащите води, които се събираха в подножието на хълмовете като в огромна фуния. Мястото, където намери човека, навярно вече беше в един фут, ако не и повече вода.

С настъпването на бурята силно се смрачи. Виждаше само няколко ярда пред себе си и не се осмеляваше да мисли за разстоянието, което му предстоеше да измине. Мислеше само за поредната стъпка и след като успешно я направеше, мислеше за следващата. Времето престана да значи нещо, и светът за него се сведе до няколкото квадратни метра от мъгла и сива вечност, в които си пробиваше път.

И изведнъж, без каквито и да е признаци, гората свърши. Излязоха на поляна, която изглежда някога е била изкуствена ливада. Треви до коленете се огъваха под напора на сърдития вятър. Белите им стъбълца призрачно проблясваха в сумрака на бурята, шибани от разбитите в мрака дъждовни талази.

На хълма над поляната имаше къща, изправена като скала срещу бурята. Около нея, шибани от вятъра, се огъваха дървета, а по-назад, на хоризонта се чернееше друга постройка — навярно плевнята с оборите.

Той понесе тежкия си товар през поляната. Чувстваше, че стъпва по-уверено, защото земята тук беше по-равна, а и близостта на целта му беше вдъхнала неподозирани сили. Тук, в пътя през поляната, той за пръв път след като тръгна, почувства топлината в тялото на човека, когото носеше. Изкачването на хълма му беше особено трудно с този товар. Но за пореден път си напомни, че това не беше някакво бреме, а човек.

Тръгна между дърветата около къщата. Светкавиците раздираха небето и поройните вълни безмилостно се изливаха отгоре му.

Спря се под навеса на портата и с радост усети, че къщата му е позната. Дори в този ужасен дъжд веднага си представи и видя двамата старчоци, седнали на верандата в шезлонгите как се любуват на живописната котловина.

Стигна до стъпалата и се заизкачва нагоре. Сториха му се крехки и несигурни, но все пак издържаха тежестта и той се изкачи на верандата.