Читать «Дипломатически имунитет» онлайн - страница 54

Входът на Мемориалната зала „Мадам Минченко“ не беше нито голям, нито внушителен — всъщност бе само един от няколкото достъпни херметизирани портали на различни нива на станцията. Никол целуна Бел и ги остави. Из цилиндричните коридори все още нямаше много хора, защото бяха дошли по-рано, така че Никол спокойно да стигне до гримьорните зад сцената и да се преоблече. По тази причина Майлс се оказа неподготвен за огромните размери на залата, в която се озоваха.

Представляваше гигантска сфера. Близо една трета от вътрешността й беше заета от прозрачна обла стена-прозорец; самата вселена се явяваше фон, гъсто посипан с ярки звезди от тази неосветена страна на станцията. Екатерин го стисна силно за ръката, а Роик издаде звук, сякаш нещо му е влязло в кривото гърло. Майлс пък го споходи усещането, че внезапно се е озовал във вътрешността на гигантски кошер, защото остатъкът от стената беше зает от наблъскани в редици шестоъгълни клетки, като посребрена пчелна пита, пълна със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Понесоха се бавно към центъра и ето че пчелните килийки се превърнаха в тапицирани с кадифе ложи за публиката с най-различни размери — от уютни ниши за един зрител до такива, които можеха да приютят и група от десетима, стига десетимата да бяха квади и да не им се пречкаха дълги, непотребни крака. Тук-там имаше и други сектори, които приличаха на тъмни плоски панели с най-различна форма или пък отвеждаха към други изходи. Отначало Майлс се опита да наложи на залата представите си за горе и долу, но още след първото мигване тя сякаш се завъртя около прозореца и той вече не беше сигурен дали гледа нагоре, надолу или настрани. Особено неприятен беше вариантът с надолу, защото причиняваше световъртеж, съпроводен с неприятното усещане, че падаш в огромен кладенец със звезди.

Един разпоредител с подемен колан ги взе на буксир, след като се бяха назяпали до насита, и внимателно ги придвижи до техния шестоъгълник. Беше тапициран с някаква тъмна мека звукоизолираща материя, разполагаше с удобни ръкохватки и собствено осветление — цветните геми, които ги бяха запленили отдалеч.

Майлс беше мернал нечия тъмна сянка да помръдва в просторната ложа. Сега бяха вече достатъчно близо, за да видят очакващата ги там квади. Беше стройна, с дълги крайници, с хубава светлоруса коса, подстригана съвсем късо, която се полюшваше като ореол около главата й. Видът й извика в главата на Майлс мисли за приказни русалки. Скулите й бяха достойни да хвърлят мъже в дуел или да вдъхновят перата им за лоша поезия, или да ги тласнат към непробудно пиянство. Или още по-лошо — да дезертират от частта си. Беше облечена с прилепнал тоалет от черно кадифе с бяла дантела на високото деколте. Маншетът на долния десен лакът на крачола… ръкава, последно реши Майлс, на леко набраните кадифени панталони беше оставен разкопчан, за да има място за напомпаната медицинска шина, от онези, които му бяха познати до болка от детските му години. Шината беше и единственото неподвижно, лишено от грация нещо по нея, истинска обида към остатъка от ансамбъла.