Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 30

Джейсън с последни сили допълзя до поредния дол и почти се строполи в него. Северният му бряг, където слънцето щеше да бие цял ден, беше малко издаден напред и образуваше точно такъв навес, какъвто му трябваше. Той щеше да спира вятъра и да го предпазва от чужди погледи отгоре. Джейсън прибра крака до гърдите си и се опита да не обръща внимание на студа, който идваше от земята и го пронизваше през кожите и изолационното му облекло. Докато се чудеше дали ще може да заспи, свит в такова неудобно положение, премръзнал, изтощен и смазан, сънят го обори.

Разбуди го някакъв звук, нечие присъствие наоколо, той отвори едното си око и занаднича изпод периферията на шапката. От другата страна на дола с ококорени очи го изучаваха две животни със сива козина, проскубани опашки и дълги зъби.

— Къш! — подвикна им той и те изчезнаха. Май слънцето вече излъчваше някаква топлина и земята се беше затоплила, или пък хълбокът му беше толкова изтръпнал, че вече не усещаше нищо. Заспа отново.

Като се събуди повторно, слънцето се беше спуснало отвъд дола и той лежеше на сянка. Вече знаеше как се чувства парче месо в камерата за дълбоко замразяване. За да се раздвижи, трябваше да положи повече усилия, отколкото му се искаше, пък и се боеше, че ръцете и краката му ще се отчупят, ако ги удари в нещо. В меха все още се намираше малко ачадх и той го изля в гърлото си, но така се закашля, че едва спря. Когато кашлицата му премина, той се почувства още по-слаб, но малко живна.

Отново определи посоката си по залязващото слънце и тръгна, когато изгряха звездите. Сега вървенето беше много по-тежко от предната нощ. Напрягането, раните, липсата на храна и повишеното притегляне си взимаха своето. Само след час той вече се клатушкаше като някой осемдесетгодишен старец и разбра, че не може да продължава повече така. Строполи се на земята, останал без дъх от изтощение, и натисна освобождаващото устройство, което пусна апарата за първа помощ в ръката му.

— Пазех те за последния рунд. И ако не греша, гонгът току-що удари.

Като хихикаше немощно на блудкавото си остроумие, Джейсън нагласи регулатора на „стимуланти, нормална доза“. Натисна включващото устройство към вътрешната част на китката си и усети как острото убождане на иглите попадна право в целта.

Резултатът не закъсня. Само за шейсет секунди той почувства, че умората му започва да се стопява в пелената от лекарства. Когато се изправи, долови известна скованост в крайниците си, но никаква умора.

— Напред! — извика Джейсън и определи посоката по пътеводното си съзвездие, докато прибираше апарата за първа помощ обратно в калъфа.

Нощта не му се видя нито дълга, нито къса — просто премина в приятен унес. Под въздействието на лекарствата мозъкът му работеше добре и той се опита да не мисли за физическия данък, който им плащаше. Подминаха го няколко бойни групи, всички идваха откъм кораба и той се криеше всеки път, въпреки че някои от тях бяха съвсем далеч. Чудеше се дали не е имало битка и дали не са ги разгромили. Всеки път променяше леко посоката си и се приближаваше все повече към техния маршрут, за да изключи всяка вероятност от загубване.