Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 29

С настъпването на нощта температурата падна бързо и в ясния, сух въздух звездите светеха като далечни, трепкащи, точици. Над главата му съзвездията кръжаха безмълвно и високо, а малката буква Z бързаше по ниската си дъга, докато в полунощ застана в зенита си. Джейсън свери всичко по часовника и се отпусна върху една могила, където тревата изпука под него. Беше вървял около пет часа с една-единствена почивка. Придвижването се оказа трудно, въпреки че вече имаше опит от двойното притегляне на Пиръс. Той отпи от меха, като се чудеше каква ли е температурата. Въпреки слабото си алкохолно съдържание ачадхът приличаше на полузамръзнала помия.

На Фелисити нямаше луни, но звездната светлина осигуряваше отлична видимост. На всички страни се простираше ледената сивота на равнината, безмълвна и неподвижна, ако не се смяташе движението на тъмното обемисто петно, което го наближаваше в гръб.

Джейсън бавно се свлече на земята и остана да лежи, без да мърда. Моропите и ездачите им се носеха към него и с тропота си разтърсваха земята. Те го подминаха на не повече от двеста метра, а той се притискаше към пръстта и наблюдаваше тъмните, безмълвни силуети, докато изчезнаха от погледа му на юг.

— Дали мен търсят? — запита се той, като се изправи и изтупа кожите. — Или пък са се запътили към кораба?

Като че ли второто предположение изглеждаше по-вероятно. Компактността на групата и стремителното й темпо навеждаха на мисълта за някаква определена цел. И защо не? Щом той беше довлечен от кораба по този път, значи беше напълно в реда на нещата по него да минават и други. Подвоуми се дали да не опита да върви по дирите им, но бързо се отказа от хрумването си. Възможно беше да има голямо движение по посока към кораба и обратно, а на него не му се искаше да го заловят денем по главния път на варварите.

Когато се изправи, вятърът успя да го връхлети и да го разтърси с гигантската си ръка. Едва ли щеше да се почувства по-отпочинал, ами по-добре да продължава нататък, преди да е умрял от студ. Той метна меха на рамо, вдигна пръта и отново тръгна в набелязаната посока, успоредно на дирите на ездачите.

Още на два пъти през тази сякаш безкрайна нощ покрай него преминаха ездачи, устремени в същата посока, а той се криеше да не би да го забележат по някаква случайност. Всеки път му ставаше все по-трудно да се изправи и да продължи, но допирът с ледената земя му стигаше да го убеди. Когато на изток небето взе да просветлява, голямото притегляне вече си бе оказало въздействието. Едва местеше краката си — с усилие на волята. Пътеводното му съзвездие беше още на хоризонта, но постепенно избледняваше в дрезгавината на зората.

Време беше да спре. Беше си обещал да не върви повече след изгрев слънце и това беше единствената мисъл, която го бе държала досега на крака. Денем той можеше доста лесно да се води по слънцето, но беше прекалено опасно. Из тези равнини не беше трудно да се забележи всяка движеща се фигура. А и корабът още не се виждаше, значи имаше доста да се върви. Ако изобщо искаше да продължи, трябваше да си почива по малко, а това беше възможно само денем.