Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 23

— Стига толкова — каза той, разположи се колкото можа по-удобно върху твърдата земя и се загърна по-плътно с кожите. — Да почваме, Ораиел. Кой командва тук, този, който заповяда да ме екзекутират ли?

— Това е Темукин. Воинът, Безстрашният, Стоманената ръка. Изтребителят…

— Ясно. Стои на върха значи. Това го виждам и без обяснения. Какво има против чужденците… и сградите?

— „Песента на свободните хора“ — ръгна Ораиел с лакът помощника си в ребрата. Младежът изсумтя, затършува из купчината кожи и измъкна подобен на лютня инструмент с дълъг гриф и две струни. След това задърпа струните за акомпанимент и запя с тънък глас:

Свободни като вятъра,

свободни като равнината,

в която скитахме,

не признаваме друг дом

освен нашите шатри.

С нашите приятели,

моропите, влизаме в бой,

разрушаваме сградите

на онези, които искат да ни хванат в капан…

И все нареждания от този род, които продължиха толкова безпаметно дълго, че Джейсън се улови в един момент как клати глава. Той прекъсна песента и зададе няколко смислени въпроса.

Пред очите му започна да изниква картината на живота в равнините на Фелисити.

Между океаните на изток и на запад и от Великата урва на юг до планините на север не се срещаше нито една постоянно обитавана сграда или селище. Свободни и диви, племената бродеха из морето от трева, като безкрайно воюваха, враждуваха или се караха помежду си.

В миналото са съществували градове, някои дори се споменаваха по име в Песните, но сега оставаше само споменът за тях и непримиримата омраза. Сигурно е имало дълга и люта битка между двата различни начина на живот, за да може след толкова поколения споменът все още да предизвиква такива силни чувства. При ограничените природни богатства на тези безплодни равнини селяните и номадите едва ли са могли да живеят редом в мир. Земеделците сигурно са строили селища около малобройните водоизточници и са ги заграждали срещу номадите и стадата им. За да се защитят, номадите е трябвало да се съюзяват и да се мъчат да разрушат селищата. И те бяха постигнали такъв успех в това изтребление на себеподобните си, че единствената останала следа от едновремешните им врагове бе споменът за омразата.

Недодялани, невежи и свирепи, варварите завоеватели се скитаха из тревистите степи на племена и родове, живееха в непрестанно движение, а опитомените им говеда и кози пасяха оскъдната трева, която покриваше равнините. Писмеността беше непозната; жонгльорите — единствените хора, които свободно можеха да преминават от племе в племе — бяха историци, певци и вестоносци. В този враждебен климат не растяха дървета, затова дървените съдове и изделия бяха непознати. Северните планини очевидно изобилстваха от желязна руда и въглища, така че почти всичко се правеше от желязо и обикновена стомана. Заедно с животинските кожи, рога и кости те представляваха почти единствените налични материали. Шлемовете и нагръдниците бяха забележително изключение. Някои бяха от желязо, но най-хубавите идваха от едно племе от далечните възвишения, където в рудник добиваха скала, подобна на азбест. Те я цепеха на ивици, смесваха я със смола от широколистно растение и получаваха най-накрая нещо като епоксидна стъклопластова материя. Тя беше лека като алуминий, здрава като стомана и по-еластична дори от най-качествената пружинна стомана. Тази технология, несъмнено наследена от първите заселници на планетата, дошли преди Разпадането, беше единственото нещо, което съществено отличаваше номадите от живелите през Желязната епоха варвари. Животинският тор се използваше като гориво за приготовляване на храната; животинската мас — за осветление. Животът обикновено беше противен, скотски и кратък.