Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 111

17.

— Казват, че когато еднообразието трае дълго, човек загубва чувство за времето, тъй като всичко е едно и също. Значи едва ли мога да преценя откога съм тук. — Той направи с мъка още няколко крачки и се замисли. — Май доста отдавна.

Отпред пещерата се разклоняваше и той внимателно издълба знак с ножа на височината на раменете си, преди да тръгне по десния ръкав. Този тунел прекъсваше при водата — познат случай, и Джейсън коленичи и се напи до насита, преди да тръгне обратно. На разклона издълба резката, която означаваше „вода“, и пое по другия ръкав.

— Хиляда осемстотин и три… хиляда осемстотин и четири… — Сега броеше всяка трета крачка с левия крак, тъй като беше стигнал до неимоверно огромно число. Едва ли имаше смисъл в това, но поне говореше нещо и звукът на гласа му като че ли облекчаваше изпитанието, на което го подхвърляше безкрайната тишина.

Добре че стомахът бе спрял да го боли. В началото къркоренията и присвиванията го бяха изтормозили, но после престанаха. Вода можеше да пие до насита, ала как не се сети да отмерва времето по броя на дупките, с които стягаше колана си.

— Виждал съм те вече, противен кръстопът — изплю се той по посока на трите резки на стената при разклонението. А после издълба с ножа под тях и четвърта. Нямаше да се върне повече тук. Беше схванал закономерността на завоите в лабиринта отпред.

Или поне така се надяваше.

— Кулио има само от една област… Флетър от две, но много странни… Хармил… — И той се замисли, без да спира. Какви точно имаше Хармил? Сега това му убягваше. Беше изпял всички маршови песни, които си спомняше, но по неизвестни причини започваше да им забравя думите.

„По неизвестни причини ли? Ха!“ — присмя се той злобно сам на себе си. Причините бяха очевидни. Все повече и повече започваше да огладнява и да се изморява. Човешкото тяло може да издържи дълго без вода и храна. Но колко ли дълго можеше да продължава да се движи, без да спира?

— Време ли е за почивка? — запита се Джейсън.

— Време е за почивка — отговори си Джейсън.

След малко. Този тунел слизаше надолу и от дъното му се носеше мирис на вода. Напоследък обонянието му се беше изострило силно. Често до водата имаше и пясък, където можеше да поспи, беше много по-удобен от голите скали. Бе останал само кожа и кости, които стърчаха и му убиваха, щом легнеше.

Хубаво. Тук имаше пясък — доста голяма ивица и в изобилие. Водата беше по-широка и вероятно по-дълбока. На вкус си беше същата. Той издълба дупка в гладкия пясък, изгаси батерията, пъхна я в торбата си и заспа.

Обикновено я оставяше да свети, докато спеше, но това едва ли вече имаше някакво значение.

Както винаги, той поспа малко, събуди се и отново заспа. Но нещо не беше наред. Той полежа с отворени очи, вперени нагоре в кадифения мрак. След това се извърна и погледна към водата.

Ей там в далечината. Ей там в дълбочината. Едва-едва, съвсем слабо, мъждукаше синя светлина.

Той дълго лежа и мисли за нея. Беше уморен, изнемощял, примрял от глад, а защо не и трескав. Което означаваше, че светлината вероятно му се привижда, фантазиите на умиращия, миражът на жадните. Притвори очи и се унесе, но когато отново ги отвори, светлината все още се намираше на предишното място. Какво ли можеше да означава това?