Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 109

И почти в същия миг краката му удариха в скалистото дъно, водата не беше дълбока и той се оттласна нагоре. Светлината се отразяваше като от огледало над главата му, ръката му се притисна в дланта на огледалния си образ. Над него имаше лед, здрав и неподвижен лед. Той усети, че пръстите му се влачат по ледената повърхност, и едва тогава му дойде наум, че течението го отнася бързо напред. Дупката в леда навярно бе останала далеч зад него.

Ако Джейсън динАлт се поддаваше на отчаянието, вероятно сега щеше да умре от него. Заклещен под леда на дъното на тази недостъпна долина, за него наистина бе настъпил мигът, в който трябваше да се предаде. Но и през ум не му минаваше такова нещо. Той не издишваше изгарящия дробовете му въздух, мъчеше се да се добере с плуване до някое място, където да намери опора под краката си, размахваше нагоре светлинния сноп и търсеше пролука в леда.

Течението беше твърде бързо. Ту го запращаше презглава върху скалите, ту го връщаше обратно в бързея. Той се остави да бъде повлечен надолу, но риташе с крака, за да се задържи в центъра, и гледаше как гладките скали прелитат наблизо край него — можеше да ги стигне с ръка.

Водата беше студена — сковаваше кожата му и го носеше по течението си. Но огънят, който изгаряше дробовете му, беше много по-страшен. Знаеше по силата на логиката, че с кислорода в клетките на тялото и в кръвта можеше да издържи безброй минути. Но дихателният рефлекс в гърдите му не се интересуваше от логика. „Умирам!“ — крещеше той… „Въздух, дишай!“ И Джейсън не можеше повече да не му обръща внимание. Той се понесе вдървено нагоре към огледалната повърхност, изведнъж се озова отново в непрогледния мрак и изпълни гърди с режещ, животворен въздух.

Измина доста време, преди да излезе от вцепенението си и да проумее какво става. Подобно на някое земноводно той изпълзя до кръста на тъмния, каменист бряг, а долната половина на тялото му остана във водата. Струваше му се изключено да направи каквото и да е движение повече, но когато острият студ взе да го пронизва още по-безмилостно, Джейсън осъзна, че в противен случай ще умре тук. А къде се намираше това „тук“? Мъчително бавно той се измъкна от водата и прокара светлинния лъч нагоре по скалистата стена отпред и над главата си и го смъкна по отсрещната стена отново до водата. Нима нямаше сняг? Значението на всичко това едва-едва си проправяше път към скования му и муден разсъдък.

Пещера.

Като премисляше всичко отначало, това му се струваше съвсем обяснимо. Очевидно тясната долина, наричана Портата на ада, е била издълбана от водата и през вековете малкият поток бавно я е подкопавал. Излаз на повърхността не се виждаше, тъй като той се устремяваше под земята и бе отнесъл Джейсън по течението си. А това означаваше, че все още не е ударил последният му час. Водата непременно трябваше да има излаз и в такъв случай Джейсън щеше да го открие. Само за миг му мина през ума, че тя може да потъва все по-надолу и по-надолу в скалните пластове, докато съвсем се загуби, но той бързо отхвърли пораженческото си хрумване.